— Това нещо може ли да издържи на буря? — попитах аз.
— Не бой се — отвърна Анджела. — Стига да караме бавно, ще се оправим.
Вдигнах глава към небето. Анджела се справяше с промените във времето като опитен моряк. Тя забави ход и включи някакви навигационни уреди. Аз се поуспокоих. Над мъглата се подаваше величествен зелен планински връх. Из пристанището отекваха корабни сирени. Маркерът на джипиеса беше застанал в една точка малко след Грийн Айланд, на отдалечено от града място, но сравнително близо до брега. Анджела отне напълно газта.
— Оглеждай се внимателно — каза тя. — Трябва да е някъде наоколо.
В тази мъгла не се виждаше нищо на няколко метра. Мислех си, че брегът се пада вляво, където ми се стори, че видях очертанията на някакви скали. Наоколо нямаше и следа от други лодки. Най-близките светлини бяха по панорамното шосе, което се виеше покрай брега.
Анджела изгаси двигателите. Продължихме да се движим по инерция. Чух как първите дъждовни капки изплющяха по водната повърхност зад нас. Когато лодката застана стабилно във водата, тя свали колана и се изправи. На хоризонта се виждаха върховете на хонконгските небостъргачи като съзвездие от миниатюрни светлинки, надничащи над мъглата. Аз също свалих колана и се наведох към нея, за да виждам по-добре. Синята точка на екрана на лаптопа й се приближаваше все повече. Не знаехме какво търсим, но каквото и да беше, се намираше някъде наблизо. Оглеждах се трескаво да видя някакъв знак, но не виждах нищо.
Бяхме само на четиресет метра от мястото.
Продължихме да се плъзгаме по инерция напред и Анджела включи прожекторите. Те обаче не можеха да пробият гъстата мъгла. Точката се приближаваше. Погледнах надолу. Водата беше светлосиня, значи тук трябваше да е плитко. По-голям кораб би заседнал. Напред имаше и скали.
Анджела се намръщи и погледна показанията на радара. Ако не се смятаха скалите, друго интересно нямаше. Няколкото малки очертания право напред можеха да са само скали, във всеки случай не бяха достатъчно големи, за да са плаващ фар или друго обозначение. Мъглата вече изглеждаше като плътно тяло. Синята точка продължаваше да мига.
— Сигурна ли си, че това е мястото? — попитах аз.
Тя кимна.
— Сигналът е силен и ясен.
— Уредите показват ли нещо?
— Нищо.
Бяхме вече на двайсетина метра.
Присвих очи и се вгледах. Нещо не беше наред. Мястото беше усамотено, оттук почти не минаваше корабен трафик, което го правеше перфектно за засада. Наведох се и измъкнах калашника от чантата, щракнах сгъваемия приклад, поставих пълнител и вкарах патрон в цевта. Просто като предпазна мярка. Наоколо цареше абсолютна тишина, мъглата ни караше да се чувстваме като слепци. Чувах само вълнички да се плискат в корпуса на лодката. Прегърнал автомата, аз се взирах напред, докъдето ми стигаше погледът. Някъде наблизо имаше нещо. Усещах го.
Десет метра.
Изведнъж се чу писукане. Някой от бордните уреди се обади. Нещо се появи на екрана само за миг, но много близо. Примигнах. Можеше да е и компютърна грешка. Не преставах да си мисля за онова, което Анджела бе казала за рибарското корабче: че имало заглушител на честоти, с който било невидимо за някои радари. Погледнах отново екрана на джипиеса. Черната стрелка, обозначаваща местонахождението ни, покриваше плътно синята точка. Уредът отново изписука тихо.
Каквото и да беше нещото, се намираше точно под нас.
19
Анджела пусна котва и лодката бавно спря. В продължение на една напрегната минута тя мълчеше, докато аз напрягах сетивата си и се озъртах наоколо. Поглеждах дори през борда, в случай че имаше нещо под нас. Нищо.
Заръмя. Дъждът беше топъл. Анджела вдигна ръце над главата си в безсилен гняв. Аз продължавах да се взирам през борда във водата под нас. Какво пропускахме?
Откъде, по дяволите, идваше този сигнал?
Нямаше никаква логика. Според компютъра проследяващото устройство на Анджела трябваше да се намира в същия квадрат със страна три метра, в който бяхме и ние в момента. Девет квадратни метра са микроскопично пространство. Аз съм виждал тоалетни, по-големи от девет квадрата. Лодката на Анджела заемаше много повече място от зоната, в която търсехме. Дявол да го вземе, нещото беше някъде под краката ни!