— Но къде е, по дяволите? — каза Анджела.
— Нямам представа — отвърнах аз. — Възможно ли е програмата да се е прецакала нещо? Да не би компютърът да ни дава грешни координати?
— Не е невъзможно… — каза Анджела.
— Може би морската вода или бурята изместват сигнала?
— Може би — каза тя. — Това тук не ти е мобилен телефон, Джак. Това е авангардно военно оборудване. Предназначено е да работи при практически всякакви условия.
— Дори ако се намира на дъното на залива?
Тя не отговори, само погледна през борда към тъмните води под нас. Повърхността беше много спокойна и ако не валеше, щеше да е едва ли не огледално гладка. След секунда тя се надвеси над компютъра и отново провери сигнала от маяка. Наистина бяхме на вярното място. Не само това, ами маякът предаваше. Сигналът беше силен и ясен и местоположението му беше точно под нас.
— Там трябва да е — каза Анджела. — Но какво можем да направим по въпроса?
— Мисля, че има един-единствен отговор — казах аз. — Единият от двама ни трябва да се топне.
— Моля?
— Проследяващият чип е точно под нас, нали? Това означава, че просто се гмуркаме и го намираме.
— Наистина ли си готов да се потопиш?
— Ти по-добра идея ли имаш?
Тя мълчеше.
— Лято е — продължих аз. — Дъждът е слаб, а морската вода е направо топла. Ако се съди по цвета, дъното тук е на не повече от седем-осем метра, максимум. По дяволите, ако тук има изобщо нещо, то е непосредствено под повърхността и само чака да го намерим. Пак идва ли е метнал нещо ценно през борда, освен ако не е бил сигурен, че ще може отново да го извади, и то без много напъване.
— Само това остава, да вземеш да ми се удавиш…
— Няма — казах аз. — Ако проследяващото устройство е прекалено надълбоко, съмнявам се, че ще работи още. Сигналът трябва да се отрази от сателита, който е на двайсет хиляди километра височина, нали така? Дори и най-добрите джипиеси на света трудно се справят с повече от метър-два солена вода, така че самото наличие на сигнал показва, че тук трябва да е сравнително плитко.
— Освен ако долу не са само останките от яхтата — каза Анджела. — Най-вероятно тук е потънала. Или, което е по-лошо, останките на Сабо. Кой знае какво е направил с тялото му нашият загадъчен конкурент. Може да го е увил в торби за боклук и да му е вързал два камъка за краката, после да го е пуснал в морето.
— Може би си права за яхтата — казах аз. — Но в такъв случай защо Пак я е зарязал тук, насред залива, след като е можел да я изкара на брега където си поиска и да си спести сума главоболия? Освен това не мисля, че тук има само труп. Пак дори не е знаел за чипа, откъде накъде ще е у него?
Анджела мълчеше.
— Повярвай ми — продължих аз. — Долу има още нещо.
— Хващаш ли се на бас?
— Двайсет гущера.
Тя скръсти ръце на гърдите си.
— Е, добре — казах аз. — За да знаем, трябва да проверим. С мен ли си или не?
— Какво точно очакваш да намериш там долу?
— Нямам представа — казах аз. — Вълнуващо, нали?
— Е, добре. Но ако бурята се засили, те вадя от там.
— С какво?
— С шибаната котва, ако се наложи — каза тя.
— Дадено.
Свалих бялото си яке и започнах да разкопчавам ризата. Казах си, че няма смисъл да съсипя единствените си дрехи заради тази история, освен това щяха да ми трябват, за да се сгрея, като изплувам. Не вярвах Анджела да се е запасила с чисти хавлии за такива случаи. Свалих си обувките и я погледнах.
— Ще се оглеждам за патрулни катери — каза тя. — И ако засвятка и загърми, веднага те вадя. Ако ми потрябваш, ще дръпна леко въжето на котвата. Разбираш ли нещо от гмуркане?
— Не вдишвай — казах аз.
— Много смешно.
— Виж, до седемнайсетгодишна възраст не бях виждал море. А преди да се запозная с теб, не се бях потапял в морска вода. Но плувам добре в басейн, а съм се гмуркал и с шнорхел, при това неведнъж. На такава дълбочина колко трудно би могло да бъде? Ако не открия нищо, до две минути се връщам, обещавам. Две и половина, макс.
— Мисли му, ако ме излъжеш — каза Анджела. — Ако се наложи да се спускам след теб, ще ти го изкарам през носа.
Усмихнах се, после свалих часовника от китката си и й го подадох.
— Гледай да не го загубиш — казах й. — За мен той е всичко на този свят.
Тя не отговори. Просто го пусна в джоба си, но ъгълчето на устата й потръпна.
Седнах на страничния борд на лодката с гръб към водата и в течение на една минута дишах дълбоко, за да наситя кръвта си с кислород. След едно последно вдишване, кимнах на Анджела за сбогом и се преметнах с гърба напред през борда.