Вече година не бях плувал в море, затова първото ми гмуркане продължи по-кратко от желаното. Наложи се да изплувам, преди да бях успял да свърша каквото и да било. Водата се оказа много по-студена, отколкото бях очаквал. Дори при двайсет градуса Целзий внезапното потапяне е съпроводено с шок, а в случая едва ли имаше и толкова. Освен това бях забравил колко е трудно да си държиш очите отворени в морска вода, да не говорим за тази вода. Дори не можех да си представя какво плуваше наоколо. Намирах се на километър и половина от град с осем милиона жители и насред всички гадости, които те изпускаха. Имах чувството, че съм в септична яма.
Когато изплувах и й направих знак с вдигнат палец, че всичко е наред, Анджела не каза нищо, само погледна часовника си. Аз вдишах дълбоко още два-три пъти, после отново се потопих.
Най-напред трябваше да се ориентирам. Без маска ми щипеше адски на очите. Нужна ми бе минута, докато се адаптирам към тъмнината. Хванах се за въжето на котвата, за да се спусна надолу. Скоро се озовах в почти пълен мрак, над главата ми едва се процеждаше дневна светлина. Издишвах бавно и наблюдавах мехурчетата, които минаваха покрай лицето ми, устремени към повърхността. Дъно не се виждаше. Под мен беше черна бездна. Освен това водата беше някак си по-гъста от нормалното заради плуващите в нея мръсотии. След няколко секунди усетих как нещо се отърка в ръката ми. Потръпнах и се обърнах — пластмасова бутилка. И това далеч не беше единственият боклук наоколо. Найлонови торбички се носеха като медузи по течението. По дяволите, тази вода дори нямаше вкус на морска. Плувах в супа от лайна.
Нямах и представа колко дълбоко е всъщност. След около минута спрях, за да погледна нагоре и да преценя положението. Над главата ми повърхността на океана приличаше на матово огледало. Виждах единствено дъното на моторницата и сянката, която тя хвърляше около мен. Изпуснах още няколко мехурчета въздух и продължих да се спускам, придърпвайки въжето.
И тогава на метър и нещо под мен забелязах трептящи отблясъци, сякаш от метална повърхност. Отначало си помислих, че е някакъв нов боклук, но когато погледнах отново, предметът беше тъмен и голям и се носеше свободно във водата. Заплувах към него. Не очаквах да открия кой знае какво, поне засега. Всички пристанища по света са пълни с боклуци, а заливът на Хонконг е известен като бунище. Неслучайно самото име на града означава Уханно пристанище. В топли летни дни като днешния „уханието“ се усеща на километри.
Каквото и да се намираше право под мен, можеше да е просто продукт на незаконно изхвърляне на отпадъци. За момент си помислих, че може да е ръждясал мотоциклет или купчина алуминиеви варели, или дори нечий стар автомобил. По дяволите, дори законното изхвърляне на отпадъци генерира планини от боклук. Около залива на Хонконг живеят хора от хилядолетия й боклуците им се трупат. Няма смисъл от ликуване, казах си аз. Поне засега. Може да е какво ли не.
Но не беше какво ли не.
Беше нещо ново.
Напипвах го, макар че едва различавах формата му. Беше някакъв голям куб. Приблизително с размерите на половин хладилник. Повърхността му беше покрита с дебел прозрачен найлон, който проблясваше в полумрака. Не можех да видя какво има вътре, но със сигурност беше нещо специално. Никой не изхвърля боклук по този начин.
С няколко загребвания се приближих до предмета, за да го огледам отблизо. Беше привързан с въже за дъното и вероятно плуваше сам като по-лек от водата, понеже въжето беше изпънато. Предположих, че това бе направено, за да не го отнесе течението. Все още под мен не се виждаше дъно, така че нямаше как да знам за какво е вързан другият край на въжето. Но със сигурност беше нещо тежко. Може би си имаше своя собствена котва. Или пък — защо не? — беше завързано за потопена яхта. Във всеки случай изглеждаше, сякаш някой доста се бе постарал да си го намери в този вид. Възлите приличаха на моряшки.
Бях изпуснал последните остатъци от въздух в дробовете си и вече трудно се задържах на едно място. Посегнах да се хвана за него, но ръката ми се изплъзна и той се люшна встрани. Времето ми изтичаше, но реших да пробвам още веднъж. Доплувах колкото бе възможно по-близо до него, после вдигнах ръка и леко го докоснах. Найлонът беше хладен и мек на пипане. И прозрачен, но в тъмното не се виждаше какво има вътре. По повърхността бе започнала да се наслагва мръсотия. Обърсах с длан пясъка и водораслите и приближих лицето си, за да надникна вътре.
И тогава разбрах какво беше това.
20
Виктория Харбър, Хонконг
Когато компютърът на Лорънс започна да звъни, той отначало не разбра откъде идва звукът. Беше инсталирал специален софтуер, който да подаде звуков сигнал, когато джипиес чипът се включи. Той бутна мишката, за да събуди екрана. Ярка червена точка светеше откъм отсрещната страна на залива. Някой най-после бе разместил пратката. Ако побързаше, можеше да е там до двайсет минути.