Край на почивката.
Лорънс беше винаги готов за действие. Той сложи оръжията си в пътната чанта, грабна портфейла си от барплота и хукна към вратата, като се спря само колкото да заключи. Нямаше време за губене. Отвън рибарските лодки се прибираха рано с улова за деня, защото откъм юг прииждаха буреносни облаци и властите предупреждаваха за задаваща се гръмотевична буря.
Той се метна на мотоциклета и даде газ към края на пристанището. Премина на зигзаг покрай камионите на рибарите и паркира мотора зад една редица контейнери за смет. Нямаше намерение да се приближава до големите търговски кораби; интересуваха го само моторните лодки.
Преметна чантата през рамо и няколко минути се разхожда привидно без цел нагоре-надолу по кея, дъвчейки дъвка. Не след дълго откри точно онова, което търсеше. В далечния край възрастен китаец по джинси и бяла тениска беше застанал на палубата на черната си моторница пура и забърсваше предното стъкло с влажна кърпа.
Лорънс се приближи и подвикна:
— Ей, ти, говориш ли английски?
Човекът вдигна глава изненадан. Остави кърпата и учтиво пристъпи към кея.
— Да — отвърна той. — Какво обичате?
— Чудесна лодка имаш — каза Лорънс.
По-възрастният мъж вече изглеждаше съвсем объркан. Огледа се, за да види дали Лорънс беше с още някого, после отново вдигна глава към него и каза:
— Да, много е добра.
Което си беше истина. Лорънс с нескрито възхищение оглеждаше издължения й черен корпус от фибростъкло. Сигурно беше поне девет метра дълга, а двата й скрити в корпуса двигателя имаха вид на сериозни машини. Палубата, доколкото я имаше, беше застлана с чист бял полиестерен килим. Като цяло, беше по-старичка от повечето играчки за богати мъже, привързани наоколо, но онова, което не й достигаше като технология, бе щедро компенсирано с елегантност и стил. Лорънс се запита каква ли скорост развива.
— Търсите ли някого?
Лорънс вдигна поглед нагоре към небето, което беше притъмняло. Усещаше с кожата си наближаващата буря, косъмчетата му бяха настръхнали. От жегата въздухът беше станал по-влажен. Миришеше на солена вода, развалена риба и китайски кнедли.
— Не — отвърна той. — Излязох да се поразходя, прели да плисне дъждът.
— Да, изглежда, се задава буря — каза китаецът. — Няма да е сериозна обаче. Във всеки случай, не бих искал сега да съм в открито море.
Няколко секунди и двамата мълчаха. Лорънс дъвчеше дъвка.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита отново китаецът.
— Мисля, че да — отвърна Лорънс. — Имате ли достатъчно гориво до Макао?
— До Макао ли? Защо?
Лорънс скочи на борда и заобиколи седалките, докато се озова на половин метър от стария човек.
— По-точно до остров Тайпа — каза той. — Трябва да отида до там и да се върна.
— Току-що заредих — отвърна китаецът. — Но нямах намерение да излизам…
— Добре — каза Лорънс и протегна ръка за здрависване.
Мъжът се втренчи в ръката му, после го огледа от глава до пети. Не разбираше какво става, не знаеше как да постъпи. Накрая бавно вдигна ръка и пое предложената му от Лорънс.
Това беше грешка.
Защото с едно плавно движение Лорънс извади от джоба си пистолет със заглушител и натисна спусъка. Оръжието кихна глухо в ръката му. Куршумът проби гръдната кост на стария човек, но Лорънс му пусна и един в корема за по-сигурно. Приглушените изстрели се сляха с шумовете на пристанището. Мъжът залитна назад, но Лорънс го сграбчи за раменете, преди да бе паднал по гръб. Очите на китаеца бяха разширени от шока. Той извика тихо.
— Кротко — каза Лорънс. — Не се съпротивлявай.
Възрастният мъж се задъхваше. На устата му се появиха кървави мехури, той се вкопчи в ръката на Лорънс. На лицето му бяха изписани смайване и страх.
— Не, не! — каза Лорънс. — Остави това. Отпусни се. Вече нищо не можеш да направиш.
Той внимателно започна да го сваля надолу към палубата. Коленете на мъжа бяха омекнали и хватката му около ръката на Лорънс отслабна. Дишаше учестено и плитко, единият от куршумите бе пронизал белия му дроб. Гръдният му кош се пълнеше с кръв. Отвори уста, сякаш за да извика, но звук не излезе, само гъргоренето на въздуха през огнестрелната рана.
— Спокойно! — каза Лорънс. — Отпусни се. Ще изпаднеш в шок и няма да усещаш болка. Просто се остави шокът да те обхване като топло одеяло. Не се съпротивлявай. Скоро всичко ще приключи. Виждал съм много хора да умират пред очите ми и твоят начин никак не е лош. Няма да продължи дълго. Остави образите да изпълнят съзнанието ти. Мисли си за всичко хубаво, което си преживял. Само за хубавите неща.