Човекът примигваше и въртеше очи наляво-надясно, сякаш бе видял призрак. Лорънс го постави да легне по гръб на палубата и подложи длани под главата му. Мъжът започна да се дави, тялото му се разтърси от конвулсии. После се отпусна неподвижно. Беше мъртъв.
Лорънс остави трупа да лежи на палубата. Никой нямаше да го види от брега, а когато навлезеше в дълбоки води, щеше просто да го плъзне през борда и да остави на теченията да свършат останалото. Наведе се и го пребърка. Мобилният телефон на мъжа беше боклук, но в единия му джоб намери ключовете от лодката заедно с пачка от няколкостотин хонконгски долара, пристегната с щипка. Паспортът му беше в другия джоб. Лорънс го разтвори и погледна името: Уилям Чан от Хонконг. Възраст: петдесет и три години.
Лорънс се усмихна на снимката, после се върна на кея да си пренесе нещата. Постави пътната чанта на седалката до себе си и извади сателитния си телефон който беше с размери на неголяма книга с меки корици с миниатюрен син дисплей и големи, лесни за ползване гумени бутони под него. Струваше хиляда и триста долара нов, плюс петстотин долара такса за абонамент годишно и два долара на минута цена на разговор. Но си струваше. С него можеше да се говори от самолет летящ на петнайсет хиляди метра над бреговете на Антарктида, като сигналът нито за миг нямаше да отслабне или да се загуби. Вероятно в целия свят нямаше по-надежден телефон от него.
Той извади от чантата дигитална криптираща приставка и я включи към микрофона, после си сложи слушалките на хендсфрито и усили докрай звука. За всеки, който се случеше да подслушва по линията, разговорът щеше да звучи като бял шум. Но дори и да се намереше някой да декриптира сигнала, Лорънс нямаше от какво да се бои. Криптиращото устройство действаше и като гласов модулатор, който правеше човешкия глас да звучи като на робот. Той включи уреда, натисна зеления бутон и апаратът автоматично набра последния номер, с който бе говорил. Единственият номер в указателя.
— Ало? — чу се глас отсреща.
— Тук оперативен контрол — каза Лорънс. — Получих сигнал от пратката. Доставката не би трябвало да е проблем.
21
Близо до Грийн Айланд, Хонконг
Пари. Найлоновият куб беше плътно натъпкан с чисто нови стодоларови американски банкноти. Когато ги видях, за малко не се задавих с морска вода. Не вярвах на очите си. Тук имаше сигурно милиони долари, пристегнати в пластмасово фолио. Самият пакет явно беше херметизиран, защото парите вътре изглеждаха сухи. Във водата плуваше плътна бала пари.
Излязох веднага на повърхността. През всичките ми години като професионален престъпник никога не бях виждал нищо подобно. Във филмите лошите винаги съумяват да се измъкнат с няколко десетки или няколкостотин милиона. В реалния живот обаче ограбването на банки далеч не е толкова доходно. Средният приход от един обир на банка в Европа е под петдесет бона. В Америка е дори наполовина. Разбира се, аз съм по-добър от средния обирач на банки, но дори и аз рядко съм отнасял повече от половин милион с един обир. Тук имаше много повече. Това щеше да бъде ударът на живота ми.
— Мили боже! — възкликна Анджела.
Разперих ръце и избутах куба до лодката. Не ми беше нужно дълго, за да го извадя на повърхността — беше по-лек от водата, а аз бях успял да прережа въжетата без особено усилие. Анджела ми помогна, като улови едно от въжетата с куката за придърпване на лодката към кея и задържа куба към борда й. Измъкнах се от водата и се опитах, още мокър до кости, да го изтегля на борда. Не успях. Във водата изглеждаше лек, но не беше. Парите са тежки. Анджела вдигна котвата, после хвана едно от свободните въжета и се залови да ми помага. Напрягайки всичките си сили, след няколко минути борба успяхме да измъкнем куба от водата и да го качим на борда.
Балата пари тупна върху палубата с глух, приятно тежък удар.
Кубът беше покрит с водорасли, пясък и кал. Оказа се дори по-голям, отколкото ми се бе сторил отначало — приблизително колкото три куфара за ръчен багаж, притиснати един към друг. И тежеше колкото канапе. Стодоларовите банкноти бяха с предишния дизайн, при който овалът с портрета на Бен Франклин се пада в средата. Не можех да различа серийните номера, но бях сигурен, че са стари емисии, отпреди години. Банкноти с такъв дизайн не се печатаха вече повече от десетилетие.