Разкъсах пакета с тампоните и го изстисках върху банкнотите, както се изстисква кетчуп върху хотдог. Изчаках няколко секунди за по-сигурно. Промяна в цвета не настъпи.
Впечатляващо.
Тези пари наистина си ги биваше. Повечето фалшификатори знаят как да преодолеят две, максимум три защити. Типичната подправена стодоларова банкнота би могла да има воден знак, дублиращ портрета, както и лента, реагираща на УВ светлина, но едва ли мастило с променящ се цвят или скрит микропечат. Някои особено талантливи фалшификатори могат да се справят и с четири, дори пет защити, включително хартията от памук и лен и релефния печат. Но повече от това?! Такива гении трудно се намират. В целия свят се броят на пръстите на едната ръка. Тези банкноти имаха поне шест защити, ако не пропусках някоя, което можеше да означава само едно. Това не бяха обикновени фалшификати.
Това бяха супербанкноти.
В света на фалшификаторите тези пари имат едва ли не митичен статус. Те са нещо като еднорога или като извънземните — всички са чували за тях, но никой не ги е виждал. Една супербанкнота превъзхожда обикновената по всички възможни критерии. Супер означава изработване с такава прецизност, че истинските стотарки да изглеждат фалшиви в сравнение с нея. Казано на прост език, супербанкнотите са по-добри от истинските.
Ще попитате: как е възможно това? Ами причината е в микрогравюрите. Автентичните стодоларови банкноти се бълват от огромни преси за дълбок печат на партиди от по сто хиляди и повече. Това са цели заводи край Вашингтон и Форт Уърт, охранявани като ракетни силози. Масовото производство предполага някои дребни несъвършенства, като някои от въпросните несъвършени банкноти успяват да преминат през системата на строг контрол на качеството и да влязат в обращение. Истинските пари имат естествени дефекти. Случва се. Някои са с неправилно отрязани ръбове, с недобре омастилен микропечат или пък показват следи от износване на матрицата. В портретите може да има незабележими с просто око замазвания. Или несъответствия в серийните номера. Или леки размествания на линиите. Недостатъчно мастило. Нагърчена хартия, при която остават неотпечатани полета. Такива едни дребни недостатъци.
Супербанкнотите обаче не се произвеждат масово. Те се отпечатват на малки серии, по няколко хиляди бройки на серия, от майстори фалшификатори. Отпечатването на една струва на Бюрото за гравиране и печат около тринайсет цента. Докато една организация, произвеждаща супербанкноти, е готова да похарчи по тринайсет долара или повече, за да ги направи абсолютно идентични. При супербанкнотите няма технически грешки.
Те са перфектни във всяко отношение.
Взех една банкнота и я обърнах, за да разгледам изображението на зданието, в което се намира залата, където е приета Декларацията за независимостта във Филаделфия. Беше чисто и отчетливо отпечатано до най-дребния детайл. Но този път аз не търсех дребни несъвършенства. Интересуваше ме съвършенството. При огромен процент от истинските стодоларови банкноти микроскопичните линии, образуващи върха на камбанарията на Индипендънс Хол, не се събират в една точка. Това по същество е дефект в омастиляването, но се повтаря на практика при всички банкноти, намиращи се в обращение, защото въпросните линии са с микронна дебелина. Този дефект е невидим за човешкото око, а правителствените преси за дълбок печат просто не са в състояние да възпроизведат подобно ниво на детайл след отпечатването на няколкостотин хиляди листа. Техниката на гравиране просто не е толкова усъвършенствана.
Трябваше да огледам по-отблизо банкнотата. Измъкнах от чантата си очила за четене. След като я закрих от дъжда, използвах една от лещите като импровизирана лупа и, приведен надолу, успях да различа и най-дребните детайли на камбанарията. Всяка отделна линийка се виждаше ясно и отчетливо. Банкнотата беше перфектна.
Което я правеше много опасна.
Аматьорското фалшифициране на пари е всъщност често срещано престъпление. Всяка година десетки, ако не и стотици дебили си купуват мастиленоструен принтер или цветна копирна машина и се опитват да си напечатат цяло състояние. Разбира се, на властите това не им харесва, но не ги и притеснява особено. Повечето фалшификатори не отпечатват повече от стотина хиляди долара за цялата си кариера, а много биват хванати, преди да са похарчили и малка част от отпечатаното. Ако местният полицейски участък не ги засече, тайните служби се намесват и чрез местните търговци проследяват фалшификатите до източника. Малцина са онези, които успяват задълго да минават между капките. Фалшифицирането на пари е игра за наивници, а наивниците почти винаги биват прецакани.