Супербанкнотите са друго нещо. За да се произведат, не е достатъчно да имате рулон специална хартия и скъпа печатарска преса. Дори най-способният фалшификатор на света не може да спретне супербанкнота в мазето си от кухненски консумативи. Не, за изработване на банкноти с такова качество са нужни чудовищни ресурси, каквито малко на брой престъпни организации са в състояние да си позволят. Подобно начинание е по силите на тоталитарни правителства, шпионски агенции, военни хунти и диктатури. И именно това прави въпросните банкноти особено опасни. Любителското подправяне на пари си е направо дребно хулиганство в сравнение.
Производството на супербанкноти е равносилно на обявяване на война.
Ако правителството на Съединените щати открие че друга държава печата парите му, ще избухне страхотен скандал. След като Северна Корея бе хваната да го прави преди две години, последваха погранични престрелки, които завършиха с прелитане на бомбардировачи „Стелт“, носещи ядрено оръжие, на метри южно от демилитаризираната зона. Когато дребни шмекери печатат фалшиви пари, те са грижа на местната полиция. Но стане ли дума за супербанкноти, се намесват цели армии.
А аз нямах никакво желание да дразня подобни хора.
Коленичих, за да извадя парите от найлона. Случващото се беше едновременно късмет и проклятие за нас. От една страна, бяхме попаднали на невероятно богатство. Ако успеехме да намерим купувач, щяхме да получим трийсет или дори четиресет цента за долар. Което са си яки мангизи. От друга страна, ако задигнехме тези пари от терористична или шпионска организация, можехме да се окажем в центъра на международен конфликт. Аз съм свикнал да бъда преследван, виждал съм лицето си на повече обяви за издирвани престъпници, отколкото съм си дал труд да преброя. Но да те гони тоталитарно правителство, терористична организация или доброто старо ЦРУ?! Това е друга бира. Можех единствено да се надявам, че никой не ни следи и че с малко усилие мога да направя така, че тези пари да изчезнат. Докато натиквах банкнотите в пространството под палубата, си казах, че нещата едва ли биха могли да се развият по-зле за нас.
Оказа се, че и тук съм се лъгал.
Понеже точно в този момент чух бипване.
Не беше много силно. Обикновен електронен звън, какъвто издава мобилен телефон, когато му пада батерията, или таймерът на микровълнова печка към края на цикъла. Отначало си помислих, че ушите ми играят номера; после погледнах към бордното табло на лодката и дори бръкнах в сака си, да не би звукът да идва от някой от телефоните ми. Но не. Нищо такова. Погледнах Анджела и я попитах:
— Чу ли това?
— Кое?
— Бипване. Като от мобилен телефон, но по-тихо.
— Нищо не чувам.
— Хм.
— Може да е някой от твоите.
— Не — казах аз. — Току-що проверих в сака.
— И от моите не е — каза Анджела. — Всичките съм ги поставила на вибрация, за да не звъннат случайно, докато съм на работа. Знаеш как е.
— Ами откъде идва тогава?
Изчаках мълчаливо няколко мига, но единствените звуци наоколо бяха тихото шляпане на дъждовните капки върху спокойната повърхност на морето и далечният вой на сирената за мъгла. Прехапах устна, коленичих и отново зарових между пачките с пари, ако случайно бях пропуснал нещо. Доколкото можех да преценя, всяка пачка и всеки стек бяха абсолютно идентични. Дори бандеролите и ластиците бяха поставени на едно и също място.
— Как звучеше? — попита Анджела.
— Знам ли? Като сигнал от пейджър или нещо подобно. Може и нищо да не е. Миналата година трябваше да се разправям с федерален маркер, та може и да съм изпушил леко. Но се заклевам, че чух нещо.
— В такъв случай ти вярвам — каза тя. — Доверявай се на инстинктите си. Ако ти се струва, че си чул нещо, значи си го чул. Не подценявай силата на инстинкта.
Продължих още половин минута да ровя из стековете с пари. Всичките ми изглеждаха абсолютно еднакви. Свалих ластиците и прегледах отделни пачки и чак тогава забелязах една, отделна от другите, затисната между два еднакви стека. Всички останали пачки бяха пристегнати с ластик, докато тази не беше. Странно. Все едно да намериш отделна цигара в стек от неотваряни кутии. Пък и банкнотите в нея изглеждаха някак особено. Не бяха нови и с подравнени ръбове като другите. Освен това беше по-тежка от обичайното. Свалих бандерола и я разлистих. Между двете крайни банкноти пачката беше подпълнена с бяла хартия. В центъра на листата имаше изрязана кухина, в която бе скрит предмет с размера на флашка.