Лодката беше черна и отчасти скрита зад няколко подаващи се над водата скали, близо до брега. Дъждът започваше да прогонва мъглата наоколо, но все още не виждах подробности. Можеше да е както рибарска лодка, така и скоростна моторница като нашата. По бялата пяна на браздата й се виждаше, че се движи бързо. Над палубата проблесна искра и покрай главата ми профуча пореден куршум. Ако карахме право напред, щяхме да се разминем на по-малко от десет метра. От това разстояние стрелецът на борда щеше да ни гръмне като зайци в клетка или просто да даде газ и да се вреже в нас. Анджела обаче не смени посоката. Вече беше късно за това. Ако забавехме ход, за да завием щяхме да се превърнем в лесна мишена.
— Ляво на борд! — извиках аз. — Черна лодка, на единайсет часа!
— Виждам ги — отвърна тя.
Едва я чух през рева на двигателите, плющенето на дъжда и воя на вятъра. Изстрелях още два патрона по посока на задаващия се насреща ни противник. Само секунди ни деляха от разминаването, затова реших да не давам на стрелеца възможност да се окопити. Вече се виждаше, че е черна пура, поне дванайсет метра дълга. Опитах се да различа хората на палубата, но пореден куршум вдигна пръски вода под мен и наруши концентрацията ми. Още два се забиха в корпуса ни. Аз залегнах зад борда и насочих автомата, готов за стрелба.
Доближихме се на пет метра един от друг.
Теглих един дълъг откос. Движехме се толкова бързо, че изобщо не видях по какво стрелям. Опитах се да насоча огъня към пилотската кабина, където би трябвало да се намира онзи, който управляваше лодката, но едва успявах да удържам автомата. В течение на няколко секунди се чувствах като на панаирджийско стрелбище. Проблясваха дулни пламъци. Пръскаха се стъкла. Искри ослепяваха очите ми. Дъждът шибаше. Нов куршум удари корпуса до мен и вдигна във въздуха вихрушка от стодоларови банкноти. Моят АК-47 риташе като бесен и плюеше струя от нагорещени гилзи. Анджела даде още газ. Аз изпразних целия пълнител и залегнах зад борда.
И тогава се врязахме в другата лодка.
От сътресението паднах по гръб. Сграбчих парапета и се вкопчих отчаяно в него, като се молех да не се преобърнем. Стрелбата престана. Нашата лодка се стабилизира и Анджела надникна над бордното табло. Видях я как се държи с ръце за капитанския стол. Направихме остър завой зад скалите в далечния край на острова, за да се скрием от нападателя. Предното стъкло на лодката беше мокро и цялото напукано, а откъм нейната страна изобщо го нямаше. Палубата беше покрита с отломки.
Хванах се за стола до нея и се издърпах нагоре. Още не бях седнал обаче, когато напипах нещо топло и мокро да се стича по лявата ми ръка. Пипнах се — кръв. Странно, не изпитвах никаква болка. По-скоро имах чувството, че всичко се случва на забавен каданс, а аз наблюдавам отстрани. Погледнах надолу и видях, че ризата ми е почервеняла. Не знаех как да реагирам. Усещах само дъждовните капки, които шибаха лицето ми с осемдесет километра в час. След няколко секунди усетих и болката — остра, нечовешка, караща зъбите ми да скърцат. Позната. Гледах изумен кръвта.
Една голяма вълна ме извади от унеса. Погледнах към автомата в ръцете си. Празен. Хвърлих стария пълнител и бръкнах в спортната чанта за нов. В този момент Анджела извика нещо, но не чух какво. Погледнах назад.
Черната пура правеше остър завой и се готвеше да ни последва.
По дяволите. Очертаваше се борба до победа. Докато ровех из чантата за нов пълнител, забелязах, че ръката ми не ме слуша. Вече бяхме набрали скорост и лодката ме подхвърляше като парцалена кукла. След Няколко секунди отново се чуха изстрели. Чувах куршумите как се забиват — пльок! пльок! — във водата зад нас. След като поставих пълнителя, дръпнах лоста за зареждане и се прицелих. Още след първия изстрел извиках от болка, защото откатът причини остра болка в ранената ми ръка. Въпреки това изстрелях кратък откос по лодката, която вече плаваше в следата ни.
Междувременно Анджела въртеше щурвала и си служеше с лостовете като пилот от Формула 1. Бяха минали само няколко секунди, но преднината ни се увеличаваше. Черната лодка подскачаше по следата ни далече назад. След като подминахме скалите, Анджела се обърна да ме погледне. Хванах се за подлакътниците на седалката и се опитах да се изправя, но се движехме прекалено бързо.
— Ранен ли си? — извика Анджела.
— Просто карай по-далече от тук.
— Ама кои бяха тия?!
— Да се махаме от Хонконг! — извиках аз.
Тя постепенно насочи „Сирена“ към открито море, възможно по-далече от брега, към малките островчета по протежение на пролива за Макао. Куршумите бяха престанали да летят около нас. Може би нашият нападател бе свършил мунициите или пък ги пестеше за по-нататък. Нямаше как да знам. Целият архипелаг беше като лабиринт, така че, ако се доберяхме до по-отдалечените острови, можеше да се каже, че сме му се изплъзнали. Двигателите зареваха, когато лодката се впусна в един прав участък. Далече напред се виждаше въртящият се прожектор на мачтата на голям товарен кораб. Чух отново сирената за мъгла. Плътно-черните върхове на Лантау Айланд се приближаваха бързо към нас. Заобиколихме отдалече, за да не ни видят от брега, после направихме завой и се насочихме към острова.