Докато Анджела гледаше хем да поддържа висока скорост, хем да не привлича внимание, аз се заех с раната си. Движехме се плътно покрай бреговата ивица на по-малките острови, избягвайки да пресичаме пътя на големите кораби. На хоризонта проблесна светкавица. Докато морето останеше сравнително спокойно, всичко щеше да е наред. Притисках раната с длан и с ранената си ръка бърках под седалката за онази аптечка, но тя сигурно се бе изгубила в суматохата.
— Как си? — попита Анджела. — Говори!
— Един пластир ще ми дойде добре — казах аз. — За колко време ще стигнем до Макао?
— Ще мина по заобиколния маршрут. Може би половин час. Ще издържиш ли?
— Само ако намеря онази шибана аптечка.
— Дай да погледна — каза тя.
Усмихнах й се насила и бавно смъкнах сакото си. Стиснах зъби от болка и навих нагоре онова, което бе останало от ръкава на ризата. Платът беше просмукан с морска вода, която щипеше зверски. Сол в раната — класика. Но положението не беше чак толкова зле. Куршумът бе минал през подкожната тлъстина на ръката ми, като бе отнесъл и парче кожа с месото. И макар да нямаше големи поражения по мускулите, раната беше поне седем сантиметра дълга и един сантиметър широка — твърде голяма, за да я зашия с конец за зъби и да я стерилизирам с малко скоч. Нямаше да е лесно да се почисти. Но това не беше всичко — вътре имаше заседнало малко парче метал или пластмаса от летящите във въздуха отломки. Виждах го как блести на слабата светлина. Най-вероятно беше късче фибростъкло, но можеше и да е част от куршум или някаква друга гадост. Каквото и да беше, с всяко докосване до раната рискувах да си причиня още по-големи вътрешни травми. Ако просто го издърпах навън, най-вероятно щях да разкъсам нещо и да загубя още повече кръв.
Поне не болеше много. Виждал съм и далеч по-лошо, този път бях извадил късмет. Ако куршумът бе минал една педя вдясно, сега щях да плувам по лице в залива. А той просто ме бе одраскал. Нищо сериозно. Костта беше здрава. Всеки лекар можеше да ме оправи. Стига да овладеех кръвоизлива и да внимавах със заседналото вътре парче, нищо ми нямаше.
Може би. Да се надяваме.
Като видя кръвта, Анджела подсвирна. Отне газта, избърса ръце в роклята си и започна да търси с мен аптечката. Откри я минута по-късно, затисната под бордното табло. Отвори я, разкопча ципа на преградата с медицинските консумативи и си сложи сини хирургически ръкавици. Като видя празните опаковки от йода, ги запрати гневно зад борда и попита:
— Ама ти всичкия дезинфектант ли си изхабил?
— Честно казано, не очаквах да ни потрябва.
Анджела поклати глава. Аз знаех, че с нищо не може да ми помогне, но разбирах и нуждата й да опита. Погледът й я издаваше. Това беше част от споразумението ни без думи, сключено преди много години, когато бяхме съдружници — никога единият от нас да не остави другия да умре, дори с цената на собствения си живот. Аз бих направил същото за нея във всеки един момент, без дори да ми мигне окото. Ако единственото, което Анджела можеше да направи за мен, бе да почисти раната и да спре кръвотечението, то тя щеше да го направи. Затворих очи и се опитах да не обръщам внимание на болката.
Тя изля малко минерална вода върху раната ми, за да отмие кръвта. Превръзките на дъното на чантичката бяха почти изцяло сухи. Нежно и внимателно тя ме превърза колкото бе възможно по-плътно, без да размества шрапнела вътре. Постави лейкопласт за фиксиране и после един слой найлоново фолио, за да не се мокри. Аз се облегнах назад, за да я оставя да работи спокойно. След като приключи, тя порови в чантата си за цигари, намери една суха и я запали. После попита:
— Мислиш ли, че ще издържиш още двайсет минути?
— Ще се оправя.
— Гледай да не ми умреш сега.
— Какво, от една драскотина? — насилих се да се усмихна аз. — Че аз при бръснене съм се порязвал повече.
Тя ме погледна изпепеляващо.
— Вече кървиш през превръзката. Вътре може да има шрапнел… искам да кажа, още шрапнел, който не се вижда. Трябва да идеш на лекар, хлапе.
— Ще се оправя — казах аз. — Ще намеря доктор.
— Познаваш ли някого?
— Мога да намеря — отвърнах аз. — Познавам някого, който познава някого. Остави ме на брега. На някое тихо място. Аз ще се оправя. Междувременно ти скрий парите и разкарай тази лодка. Ако я забележат, ръката ми няма да има значение повече. Ще ми я зашият в някой китайски трудов лагер.
— Познаваш някого, който познава някого — повтори Анджела.
— Ами да — казах аз. — Не се прави на учудена. Научих се да оцелявам и без твоя помощ. Вече съм печен.
Анджела подсмръкна и извърна глава.