24
На път за работа Джеймисън възнамеряваше да мине по булеварда и покрай сградата на Британския лекарски съюз, но вместо това пое по обичайния маршрут на Блум, излезе от булевард „Юстън“ и мина по тихите странични улички. Избра този маршрут напосоки. На няколко минути от офиса се натъкна на малко кафене на име „Форк“. Сгушено между стени, облицовани с керамични плочки, със светлата си дървена ламперия и големи сводести витрини то напомняше на Джеймисън за кафенетата в континентална Европа. А на опашката пред касата стоеше доктор Сара Някоя-си. Беше облечена в семпла черна рокля и черни обувки с висок ток, които подчертаваха стегнатите й прасци. Русата й коса беше прибрана в стегнат кок.
— Здравейте отново — каза Джеймисън, като застана на опашката.
Жената се обърна.
— О — възкликна тя смутено. — Здравейте.
— Маркъс Джеймисън. Запознахме се онази вечер в бар „Маркиз“. Бяхте там със Стеф Чембърс.
Беше леко разочарован, че жената не го помни.
— Извинете — усмихна се тя. — В последно време се запознах с толкова много нови хора, че вече ми се сливат!
Тя се обърна към касиерката, за да поръча кафе с мляко.
Ох, помисли си Джеймисън.
— Какво да бъде? — попита момичето на касата.
— Голямо кафе с мляко за из път, моля — отвърна той.
— Имаме само един размер — каза момичето със силен източноевропейски акцент и посочи черната дъска зад гърба си.
Сара взе кафето си. Щеше да си тръгне всеки момент. Джеймисън подаде банкнота от пет лири, след което се обърна към нея:
— Кафето хубаво ли е?
Тя го погледна.
— Моля?
— Хубаво ли е кафето? Никога преди не съм идвал тук.
— Да.
Тя отвори вратата.
— Значи може отново да се срещнем тук — каза той.
Тя кимна едва забележимо и излезе.
Джеймисън отпи от кафето си. Сара беше права. Беше много хубаво. Още една причина да започне да идва редовно в това кафене.
— Здравей, Шийла — каза Джеймисън, когато влезе в малкия офис.
— Здравей, Брус — отвърна Блум. — Седни. Имам нещо интересно за теб.
Джеймисън приседна на ръба на бюрото си.
— Имаме нов играч. Главен инспектор от Мърсисайд. Изчезнал миналата седмица, а колегите му намерили картичка в апартамента му.
— Ченге?
— При това лошо. Разследван е за какво ли не от корупция до опит за изнасилване.
Джеймисън подсвирна.
— По високите корпоративни позиции има най-много хора с психопатни наклонности. Ето защо предполагам, че това няма да е последният играч на отговорна длъжно ст.
— Мисля, че самият аз навремето съм работил за неколцина психопати.
Джеймисън включи лаптопа си.
— Научих името на бащата на Джейн. Томас Лейк. Клеър го имаше записано.
— Тя как прие новината?
— За Лана? Не можеше да повярва. Показа ми снимка, която Лана изпратила от Афганистан. Трябва да съм получил имейл от… Да. Според моя човек е обработена с фотошоп. Той е намерил оригинала.
Джеймисън се наведе към екрана.
— Сложила е лицето си на снимката, при това доста умело.
— Изобретателна е. Това не мога да отрека.
— Но къде, по дяволите, е ходила през всички тези години?
— За психопатните личности не е необичайно да живеят двойствен и дори тройствен живот. Може да има и друго семейство. Някои мъже, страдащи от психопатия, имат многобройни бракове и десетки деца, които в някои случаи са пръснати по цял свят. Тези хора много умело прикриват следите си.
— Много обичаш психопатите, нали?
Блум цъкна с език.
— Проявявам здравословен интерес. Това ми е работата. Освен това — продължи тя — е добре да разбираме онези, които може би не са в състояние да ни разберат и да мислят като нас.
Джеймисън обърна гръб на лаптопа си.
— Както казах, обичаш ги. Аз пък изпадам в ужас при мисълта, че безсъвестни хора избиват близките си.
— Не знаем дали това е така. Трудно ми е да повярвам, че Фей е първата, която е започнала играта, и първата, която я е завършила. Трябва да има и други.
— Може би. Само че убийства стават непрекъснато. Полицаите може да не забележат връзката. Трябва да защитим Джейн и другите семейства. Ако не можем да убедим полицията да плати за охраната им, ще се обърна към неколцина стари приятели, които сега работят на частно.