— Хората никога не виждат едно и също нещо — каза полицай Ахтар. — В най-добрия случай не си противоречат напълно.
— Само че тези си противоречат — каза Джеймисън. Беше разочарован. Единственото, за което свидетелите бяха единодушни, беше това, че колата на Стюарт е била блъсната от бял „Лендроувър“ и че двамата шофьори са напуснали местопроизшествието преди идването на полицията.
— Как ще проследим този човек?
— Никой не е записал регистрационния номер на ленд роувъра. Колегите от Западен Йоркшър проверяват видеокамерите, но аз не бих възлагал големи надежди.
— Преди да си тръгнете — каза Джеймисън, — може ли да ви помоля да потърсите един човек във вашата база данни? Казва се Томас Лейк. Вероятно е между 35- и 45-годишен. Преди петнайсетина години може да е бил арестуван в Лондон за престъпления, извършени под въздействие на алкохол или наркотици.
— Томас Лейк. Ясно.
— Добре е да проверите и в базите данни за домашно насилие или други тежки престъпления. Този човек определено е имал буен нрав.
— Кой е той? Някой от играчите?
— Надявам се, че не. Той е бащата на Джейн Рейд. Проверих избирателните списъци за Лондон. Не присъства в тях, значи трябва да се е преместил.
— Ще видя какво мога да направя.
Докато Джеймисън и полицай Ахтар разговаряха със свидетелите на катастрофата му, Стюарт Роуз-Бътлър седеше в БМВ под наем на паркинг до родилното отделение на болницата „Еърдейл“ в Йоркшър. Той следеше Либи чрез фейсбук и предишния следобед бе видял поздравителните съобщения. Беше му се родил син.
Стюарт възнамеряваше да посети родилното, но по пътя промени решението си. Беше напреднал бързо в играта и животът беше чудесен. Живееше в луксозния апартамент на Хариет Гудуей — жената, която бе избрал в лобито на хотел „Принсипал“ — и постепенно източваше пари от спестовната й сметка. Беше влязъл в малкия й приятелски кръг и гледаше да създава колкото може повече конфликти и хаос. Беше напълно уверен, че ще успее да вкара най-добрата приятелка на Хариет в леглото си.
Освобождаващо бе да живее по свой вкус и най-накрая да използва дарбите си. Би било глупаво да се върне към стария си живот с Либи. Щеше да му се наложи да жертва свободата си и да се откаже от вълнуващите преживявания. В очите на съперниците си пък щеше да изглежда като неудачник. А той не искаше никога повече да бъде неудачник.
Затова Стюарт седеше на паркинга с шапка, нахлупена ниско над челото му, и чакаше. Искаше да зърне сина си само за миг, след което щеше да си тръгне.
27
Ни лук яла, ни лук мирисала. Баба й непрекъснато повтаряше тази пословица, но Серафин я разбираше чак сега.
— Знам какво имате предвид под „различна“ — каза Серафин. — Открих докторската ви дисертация.
Очакваше извинение. Обикновено получаваше такова, когато хванеше някого натясно. Блум обаче просто си седеше и се усмихваше, ни лук яла, ни лук мирисала.
— Казах, че знам какво имате предвид. Знам какво правехте.
— И какво правех, Серафин? — попита доктор Блум. Усмивката не слизаше от лицето й.
— Опитвахте се да ми устроите капан. Мъчехте се да ме преметнете.
Доктор Блум наклони глава леко вляво.
— И защо ми е да го правя?
Беше много спокойна. Защо беше толкова спокойна? Серафин се ядосваше все повече.
— За да можете да кажете на родителите ми, на учителите, а вероятно и на полицията.
— Разбирам — отвърна доктор Блум. — Уверявам те, че няма да направя нищо подобно.
Серафин впери очи в нея, но доктор Блум не реагира. Това също беше необичайно. Хората почти винаги отклоняваха поглед, щом Серафин се втренчеше в тях.
Доктор Блум се наведе напред.
— Какво мислиш, че имам предвид под „различна“?
— Че съм някакво чудовище.