— О, моля ти се — казвам през смях.
— Не, наистина беше така. И точно в мига, когато песента свърши, разбрах — също като майка ти, — че и с мен е свършено — казва Пийта. — После през следващите единайсет години се опитвах да събера смелост да те заговоря.
— Безуспешно — добавям.
— Безуспешно. Така че в известен смисъл това, че името ми беше изтеглено по време на Жътвата, беше истински късмет — казва Пийта.
За миг съм почти глупашки щастлива, а след това ме връхлита объркване и смущение. Защото сценарият изисква да се държим така, да се правим на влюбени, без всъщност да сме такива. Но историята на Пийта звучи правдоподобно. Онази част за баща ми и птиците. Наистина пях през първия ден в училище, макар че не си спомням песента. И онази червена карирана рокля… наистина имаше такава рокля, която после предадох на Прим и която от многото пране стана на парцали след смъртта на баща ми.
Това би обяснило и друго. Защо Пийта си навлече бой, за да ми даде хляба в онзи ужасен кух ден. Следователно, ако тези подробности са верни… тогава възможно ли е цялата история да е вярна?
— Имаш… забележителна памет — казвам колебливо.
— Помня всичко за теб — казва Пийта, като прибира един измъкнал се от плитката кичур коса зад ухото ми. — Ти беше онази, която не обръщаше внимание.
— Сега вече обръщам — казвам.
— Е, тук нямам много съперници — казва той.
Искам да се отдръпна, да затръшна вратата, но знам, че не мога. Сякаш чувам как Хеймич шепне в ухото ми: „Кажи го! Кажи го!“
Преглъщам мъчително и изричам думите:
— Нямаш много съперници никъде. — И този път аз съм тази, която се навежда към него.
Устните ни едва са се докоснали, когато отвън нещо издрънчава и скачаме. Вдигам лъка и се готвя да пусна стрелата, но не се чува друг звук. Пийта надниква през камъните и после надава вик. Преди да успея да го спра, той вече е изхвръкнал навън в дъжда, а после ми подава нещо. Сребърен парашут с кошница. Бързо я отварям и вътре има истинско пиршество — пресни хлебчета, козе сирене, ябълки и — най-хубавото от всичко — цяла купа от онова невероятно задушено агнешко върху канапе от див ориз. Съвсем същото ястие, за което казах на Цезар Фликърман, че е най-впечатляващото нещо, което Капитолът може да предложи.
Пийта се промъква обратно вътре с лице, грейнало като слънце:
— Сигурно на Хеймич най-после му е омръзнало да ни гледа как гладуваме.
— Сигурно — отговарям аз.
Но мислено чувам самодоволните, макар и изпълнени с леко раздразнение, думи на Хеймич: „Да, точно това искам да видя, скъпа“.
23
Всяка клетка от тялото ми ме подтиква да се нахвърля върху яденето и да го натъпча с шепи в устата си. Но гласът на Пийта ме спира:
— По-добре да го даваме по-бавно с това задушено. Помниш ли първата вечер във влака? От изобилната храна ми прилоша, а тогава дори не бях гладен.
— Прав си. А мога да излапам всичко наведнъж — казвам със съжаление. Но не го правя. Държим се съвсем разумно. И дамата изяждаме по едно хлебче, по една ябълка и по една голяма колкото яйце порция задушено с ориз. Заставям се да ям на малки лъжички — дори са ни изпратили прибори и чинии, — и да се наслаждавам на всяка хапка. Свършваме и се взирам с копнеж в блюдото: — Искам още.
— И аз. Ето какво ти предлагам. Ще изчакаме един час: ако храната се задържи в стомасите ни, ще изядем по още една порция — казва Пийта.
— Съгласна съм — казвам. — Този час ще ни се види доста дълъг.
— Може би не чак толкова — казва Пийта. — Какво казваше, точно преди да пристигне храната? Нещо за мен… никакви съперници… най-хубавото нещо, което ти се е случвало…
— Последната част не си я спомням — казвам с надеждата, че тук вътре е прекалено тъмно и камерите няма да хванат изчервяването ми.
— О, правилно. Сигурно аз не съм разбрал нещо — казва той. — Направи ми малко място, замръзвам.
Правя му място в спалния чувал. Облягаме се на стената на пещерата: главата ми е отпусната върху рамото му, той ме е обгърнал с ръце. Направо чувствам как Хеймич ме подтиква да продължавам преструвката.
— Значи, откакто бяхме петгодишни, ти дори не си забелязвал другите момичета? — питам го.
— Не, забелязвах почти всяко момиче, но никое от тях не ме впечатли за дълго. Само ти — казва той.
— Сигурна съм, че родителите ти ще са направо възхитени, че харесваш момиче от Пласта — казвам.
— Едва ли. Но това изобщо не ме интересува. Както и да е, ако успеем да се върнем, ти няма да си момиче от Пласта: ще бъдеш момиче от Града на победителя — казва той.
Точно така е. Ако спечелим, всеки от двама ни ще получи къща в онази част на града, запазена за победителите в Игрите. Много отдавна, когато започнали Игрите на глада, от Капитола построили десетина хубави къщи във всеки окръг. Разбира се, в нашия е заета само една. Другите са празни.