През главата ми минава тревожна мисъл:
— Но тогава единственият ни съсед ще е Хеймич!
— А, това ще е чудесно — казва Пийта, като ме прегръща по-здраво. — Аз, ти и Хеймич. Много уютно. Пикници, рождени дни, дълги зимни нощи около огъня, докато си разказваме стари истории за Игрите на глада.
— Казах ти, той ме мрази! — възкликвам, но не мога да сдържа смеха си при мисълта Хеймич да стане новият ми приятел.
— Само понякога. Не съм го чул да каже и една лоша дума за теб, когато е трезвен — казва Пийта.
— Той никога не е трезвен! — възразявам.
— Вярно е. За кой друг се сещам? О, да. Цина те харесва. Но главно защото не се опита да побегнеш, когато те подпали — казва Пийта. — От друга страна, Хеймич… е, ако бях на твое място, щях напълно да избягвам Хеймич. Той те мрази.
— Нали каза, че съм му любимка?
— Защото мен ме мрази повече — отговаря Пийта. — Мисля, че изобщо не обича много хората.
Знам, че публиката ще се зарадва от това как се забавляваме за сметка на Хеймич. Той е свързан с Игрите от толкова отдавна, че някои зрители го възприемат като стар приятел. А след като падна от сцената надолу с главата по време на Жътвата, всички го познават. Досега вече сигурно са го извлекли от контролната стая и го интервюират. Кой знае какви лъжи е скалъпил за нас. Той е донякъде в неизгодна позиция, защото повечето ментори имат партньор, друг победител, който да им помага, докато Хеймич трябва да е готов за действие всеки момент. Донякъде като мен, когато бях сама на арената. Питам се при цялото това пиене как ли издържа на критичните погледи и стреса от усилията да ни опази живи.
Странно е. Двамата с Хеймич не се разбираме добре, когато сме заедно, но може би Пийта е прав, че си приличаме, защото той, изглежда, успява да комуникира с мен чрез времето, което избира да изпрати подаръците си. Например когато ме лишаваше от вода, се досетих, че сигурно съм близо до водоизточник, после ме подсети, че сънотворният сироп не е само средство да облекча болката на Пийта, и накрая ме подтикна да участвам активно в любовната история. Не е направил никакъв истински опит да се свърже с Пийта. Може би смята, че за Пийта една купа с бульон ще бъде просто купа с бульон и нищо друго, докато аз ще разбера свързания с нея намек.
Една мисъл ме поразява и съм удивена, че толкова време не съм си задала този въпрос. Може би защото едва напоследък започнах да гледам на Хеймич с известно любопитство.
— Как го е направил според теб?
— Кой? Какво да е направил? — казва Пийта.
— Хеймич. Как мислиш, че е спечелил Игрите? — казвам.
Пийта размишлява върху това доста време, преди да отговори. Хеймич е със здраво и набито телосложение, но не е с невероятната физика на Катон или Треш. Не е особено красив. Не и толкова, че да накара спонсорите да го обсипят с подаръци. И е толкова намусен, че ми е трудно да си представя кой би се съюзил с него. Има само един начин, по който Хеймич е могъл да спечели, и Пийта го изрича точно когато самата аз стигам до това заключение.
— Надхитрил е останалите — казва Пийта.
Кимвам, после оставям разговора да замре. Тайно обаче се питам дали Хеймич е останал трезвен достатъчно дълго, за да помага на Пийта и на мен, защото е преценил, че сме достатъчно умни, за да оцелеем. Може би не винаги е бил пияница. Може би в началото се е опитвал да помага на трибутите. Но после е станало непоносимо. Сигурно е истински ад да бъдеш ментор на две деца, а после да ги гледаш как умират. Година след година. Осъзнавам, че ако се измъкна оттук, ще трябва да се занимавам точно с това. Да наставлявам момичето от Окръг 12. Мисълта е толкова отвратителна, че веднага я изхвърлям от главата си.
Минава около половин час, преди да реша, че трябва пак да ям. Самият Пийта е прекалено гладен, за да спори. Приготвям още две малки порции агнешко задушено с ориз и в същото време чуваме как започва химнът. Пийта притиска очи към една пукнатина в скалите, за да наблюдава небето.
— Тази вечер няма да има нищо за гледане — казвам, много по-заинтересувана от задушеното, отколкото от небето. — Не е станало нищо, иначе щяхме да чуем оръдие.
— Катнис — казва Пийта тихо.
— Какво? Да си разделим ли още едно хлебче? — питам.
— Катнис — повтаря той, но се улавям, че ми се иска да не му обръщам внимание.
— Ще разделя едно. Но ще запазя сиренето за утре — казвам. Виждам, че Пийта ме гледа втренчено. — Какво?