— Треш е мъртъв — казва Пийта.
— Не е възможно — възкликвам аз.
— Може би оръдието е гръмнало по време на бурята и сме го пропуснали — казва Пийта.
— Сигурен ли си? Навън вали като из ведро. Нищо не се вижда — казвам. Отблъсквам го от скалите и присвивам очи в тъмното, дъждовно небе. За десетина секунди зървам разкривения образ на Треш, и после той изчезва, просто така.
Облягам се тежко на камъните и за момент забравям за яденето. Треш — мъртъв. Би трябвало да се радвам, нали така? Един трибут по-малко, срещу когото да се изправя. При това силен. Но не се радвам. Мисля си единствено за това как Треш ме пощади, как ми позволи да избягам заради Ру, която умря с онова копие, забито в стомаха й…
— Добре ли си? — казва Пийта.
Повдигам безразлично рамене и обгръщам лактите си с длани. Трябва да погреба истинската болка, защото кой ще заложи на трибут, който непрекъснато оплаква смъртта на противниците си? С Ру беше друго нещо. С нея бяхме съюзници. И беше толкова малка. Но никой няма да разбере тъгата ми заради убийството на Треш. Думата ме кара да се закова на място. Убийство! За щастие, не го изричам на глас. Това няма да ми спечели точки на арената. На глас казвам:
— Просто работата е там… искаше ми се, ако ние не победим… искаше ми се победителят да е Треш. Защото ме пощади. И заради Ру.
— Да, знам — казва Пийта. — Но това означава, че сме с една крачка по-близо до Окръг 12. — Той бута чиния с храна в ръцете ми. — Яж. Още е топло.
Хапвам от задушеното, за да покажа, че всъщност не ме е грижа, но то е като туткал в устата ми и преглъщам с огромно усилие.
— Означава също и че Катон пак ще тръгне да ни преследва.
— И пак има провизии — казва Пийта.
— Обзалагам се, че е ранен — казвам.
— Защо смяташ така? — казва Пийта.
— Защото Треш никога не би се предал без борба. Толкова е силен, искам да кажа, беше силен. А те бяха на негова територия — отбелязвам аз.
— Хубаво — отвръща Пийта. — Колкото по-тежко е ранен Катон, толкова по-добре. Чудя се как ли се справя Фоксфейс.
— О, много е добре — казвам сърдито. Още ме е яд, че тя се сети да се скрие в Рога на изобилието, а аз — не. — Вероятно ще е по-лесно да се справим с Катон, отколкото с нея.
— Може би двамата ще се справят взаимно един с друг и ние ще можем просто да се приберем вкъщи — казва Пийта. — Но най-добре да внимаваме повече, когато сме на пост. Задрямах на няколко пъти.
— И аз — признавам. — Но не и тази вечер.
Довършваме мълчаливо храната, а после Пийта предлага да поеме първото дежурство. Сгушвам се до него в спалния чувал, като издърпвам качулката и покривам с нея лицето си, за да го скрия от камерите. Просто имам нужда от няколко мига спокойствие, в които мога да си позволя по лицето ми да премине някаква емоция, без да ме видят. Под качулката безмълвно се сбогувам с Треш и му благодаря, че пощади живота ми. Обещавам да не го забравя и ако спечеля, да направя нещо, за да помогна на неговото семейство и на семейството на Ру. После намирам убежище в съня, успокоена от пълния си стомах и равномерната топлина, която излъчва тялото на Пийта до мен.
Когато Пийта ме събужда, първото, което долавям, е миризмата на козе сирене. Той държи половин хлебче, намазано с мекото като сметана бяло сирене — отгоре са наредени резени ябълка.
— Не се сърди — казва той. — Трябваше пак да хапна. Ето твоята половинка.
— Вкусно! — казвам, като моментално отхапвам огромна хапка. Пикантното мазно сирене има точно същия вкус като онова, което приготвя Прим, ябълките са сладки и хрупкави. — М-м.
— В хлебарницата правим сладкиш с козе сирене и ябълки — казва той.
— Сигурно е скъпо — казвам.
— Прекалено скъпо, за да го ядем ние. Освен ако почне да се разваля. Почти всичко, което ядем, е старо — казва Пийта, като придърпва спалния чувал нагоре и се увива в него. След по-малко от минута вече хърка.
Хм. Винаги съм си мислила, че собствениците на магазини си живеят живота. И е вярно, Пийта винаги е имал достатъчно храна. Но има нещо твърде потискащо в това да ядеш винаги стар хляб, да се изхранваш с твърдите, изсъхнали самуни, които никой друг не е пожелал. Едно от хубавите неща в нашата къща е, че всеки ден се прибирам с храна, която обикновено е толкова прясна, че не си сигурен дали няма да побегне.
Някъде по време на моето дежурство дъждът спира, не постепенно, а изведнъж. Пороят свършва и се чуват само случайни капки, които се стичат от клоните, и забързаният шум на придошлия поток под нас. Изгрява красива, пълна луна и вече виждам без очила. Не съм сигурна дали луната е истинска или е произведение на гейм-мейкърите. Знам, че малко преди да замина, имаше пълнолуние. С Гейл гледахме как луната изгрява, докато ловувахме в късните часове.