Преди колко време заминах? Предполагам, че са минали около две седмици, откакто съм на арената, и преди това имаше една седмица подготовка в Капитола. Може би луната е завършила цикъла си. Кой знае защо отчаяно искам тя да е моята луна, същата, която виждам от гората в Окръг 12. Това би ми дало някаква опора в нереалния свят на арената, където никога не си сигурен кое е истинско и кое — не.
Останахме четирима.
За първи път си позволявам да помисля сериозно за възможността да успея да се върна у дома. Да се сдобия със слава. С богатство. Със собствена къща в Града на победителя. Мама и Прим ще живеят при мен. Вече няма да се страхувам от глада. Ще имам нов вид свобода. Но после… какво? Какъв ще е животът ми ден след ден? През по-голямата част от него досега се мъчех да набавям храна. Ако това отпадне, всъщност не съм сигурна коя съм, каква е моята самоличност. Тази мисъл малко ме плаши. Сещам се за Хеймич, с всичките му пари. В какво се е превърнал животът му? Живее сам, няма жена и деца, през по-голямата част от деня е пиян. Не искам да свърша като него.
Но няма да си сама, прошепвам си. Имам мама и Прим. Е, поне за момента. А после… Не искам да мисля за времето, когато Прим ще е пораснала, а майка ми — умряла. Знам, че никога няма да се омъжа, никога няма да рискувам да родя дете. Защото ако има едно нещо, което положението на победител не гарантира, то е безопасността на децата ти. Имената на моите деца ще влязат право в сферите за Жътвата заедно с имената на всички останали. А аз се кълна, че никога няма да позволя това да се случи.
Слънцето най-сетне изгрява, светлината му се промъква през пролуките и пада върху лицето на Пийта. Какъв ще бъде той, ако победим и се върнем у дома? Какво ще стане с онова странно, добросърдечно момче, което умее да плете такива убедителни лъжи и накара цял Панем му повярва, че е безнадеждно влюбено в мен, а признавам, че на моменти и аз самата започвам да му вярвам? Поне ще бъдем приятели, мисля си. Нищо няма да промени факта, че тук всеки от двама ни спаси живота на другия. А освен това, той винаги ще бъде момчето с хляба. Добри приятели. Всичко извън това, макар че… и усещам сивите очи на Гейл да ме следят как наблюдавам Пийта, чак от Окръг 12.
Неловкото усещане ме кара да се размърдам. Промъквам се по-близо и разтърсвам Пийта за рамото. Той отваря сънено очи, поглежда ме и ме придърпва към себе си за дълга целувка.
— Губим от времето за лов — казвам, когато най-накрая се изправям.
— Не бих го нарекъл загубено време — казва той, протяга се продължително и сяда. — Е, на празен стомах ли ще ловуваме, за да се настървим?
— Не и ние — казвам. — Ще се натъпчем, за да имаме сили.
— Включвам се — казва Пийта. Виждам обаче, че е изненадан, когато разделям остатъка от задушеното и ориза и му подавам препълнена чиния. — Всичкото ли?
— Днес ще си набавим ново. — Двамата се нахвърляме върху чиниите си. Дори и студено, това е едно от най-вкусните неща, които съм яла. Зарязвам вилицата си и обирам с пръст последните остатъци от соса. — Направо усещам как Ефи Тринкет потръпва.
— Хей, Ефи, гледай! — провиква се Пийта. Захвърля през рамо вилицата си и буквално облизва до блясък чинията, като издава високи, доволни звуци. После изпраща въздушна целувка приблизително в нейната посока и се провиква: — Липсваш ни, Ефи!
Запушвам устата му с ръка, но се смея.
— Престани! Катон може да е точно пред пещерата!
Той отмества ръката ми.
— Какво ми пука? Сега си имам теб, ти ме пазиш — казва Пийта и ме притегля към себе си.
— Хайде — казвам раздразнено, като се изтръгвам от обятията му, но не и преди да успее да ме целуне още веднъж.
Прибираме нещата си, излизаме пред пещерата и настроението ни се променя. Сякаш през последните няколко дни, защитени от скалите и дъжда, както и от факта, че Катон беше зает с Треш, ни бе даден отдих, нещо като ваканция. Сега, макар че денят е топъл и слънчев, и двамата усещаме, че отново сме участници в Игрите. Подавам на Пийта ножа си, тъй като каквито и оръжия да е имал, отдавна ги е изгубил, и той го пъха в колана си. Последните ми седем стрели — три от общо дванайсетте пожертвах при експлозията и още две на пиршеството — потракват твърде хлабаво в колчана. Не мога да си позволя да загубя нито една.
— Сигурно вече е по следите ни — казва Пийта. — Катон не е от онези, които чакат жертвата просто да мине край тях.
— Ако е ранен… — започвам.
— Това едва ли има значение — прекъсва ме Пийта. — Ако може да се движи, значи идва.