— Какво ще кажеш да ми покажеш кои растения наоколо стават за ядене и да отидеш да намериш месо за двама ни? — казва той, като подражава на тона ми. — Само не се отдалечавай в случай, че ти потрябва помощ.
Въздишам и му показвам какви корени да търси. Няма спор, че наистина имаме нужда от храна. Една ябълка, две хлебчета и парченце сирене, голямо колкото слива, няма да ни стигнат за дълго. Ще се отдалеча съвсем малко с надеждата, че Катон не е наблизо.
Показвам му едно птиче свирукане — не мелодия като сигнала на Ру, а просто изсвирване от две ноти, — с което да си разменяме съобщения, че сме добре. За щастие той се справя с това. Оставям му раницата и потеглям.
Чувствам се, сякаш отново съм на единайсет години, само че този път съм принудена да се отделя не от безопасността на оградата, а от Пийта, и си давам двайсет, може би трийсет метра ловно пространство. Но щом се отдалечавам от него, гората се изпълва с шум от животни. Успокоена от периодичните му изсвирвания, си позволявам да се поотдалеча, в резултат на което скоро се сдобивам с два заека и тлъста катерица. Решавам, че е достатъчно. Ще заложа примки, а може би и ще уловя малко риба. Със събраните от Пийта корени, засега това ще ни стигне.
Докато изминавам краткото разстояние на връщане, осъзнавам, че от известно време не сме си разменяли сигнали. Когато изсвирването ми остава без отговор, преминавам в бяг. Съвсем скоро намирам раницата и спретната купчинка корени до нея. Парчето найлон е разстлано на земята и слънцето огрява къпините, пръснати върху него. Но къде е той?
— Пийта! — провиквам се, обзета от паника. — Пийта! — Обръщам се в посока на прошумоляващите храсти и едва не го пронизвам със стрела. За щастие, отмествам лъка в последната секунда и стрелата се забива в ствола на един дъб от лявата му страна. Той отскача назад, като мята шепа къпини в листака.
Страхът ми избива в пристъп на гняв:
— Какво правиш? Казах ти да стоиш тук, а не да се разхождаш из гората!
— Намерих къпини долу край потока — отговаря той, явно объркан от избухването ми.
— Изсвирих. Ти защо не ми отговори? — скарвам му се аз.
— Не съм чул. Сигурно заради шума от потока — отговаря той. Прекосява разстоянието до мен и слага ръце на раменете ми. Именно тогава усещам, че треперя.
— Помислих си, че Катон те е убил! — почти изкрещявам.
— Не, нищо ми няма. — Пийта ме обгръща с ръце, но аз не реагирам. — Катнис?
Отдръпвам се, като се опитвам да се овладея.
— Ако двама души уговорят сигнал помежду си, те гледат да са достатъчно близо, за да се чуват. Защото ако единият не отговори, значи е в беда, разбираш ли?
— Разбирам!
— Добре. Защото това се случи с Ру, и я гледах как умира! — казвам. Отдалечавам се от него, отивам при раницата и отварям нова бутилка вода, макар че още имам малко в моята. Но не съм готова да му простя. Забелязвам храната. Хлебчетата и ябълките са недокоснати, но някой определено е отмъкнал част от сиренето. — И си ял без мен! — Всъщност не ме е грижа, просто си търся още някакъв повод да се вбеся.
— Какво? Не, не съм — казва Пийта.
— О, значи сигурно ябълките са изяли сиренето — казвам.
— Не знам какво е изяло сиренето — казва Пийта бавно и отчетливо, сякаш се опитва да сдържи гнева си, — но не съм аз. Бях долу до потока да бера къпини. Искаш ли малко?
Всъщност да, но не искам да отстъпвам толкова скоро. Все пак се приближавам и ги разглеждам. Никога не съм виждала такъв вид къпини. Не, виждала съм. Но не на арената. Това не са къпините на Ру, макар да приличат на тях. Не са и като онези, които ни описваха по време на обучението. Навеждам се и загребвам в шепа няколко, като ги прехвърлям от ръка в ръка.
Сякаш чувам гласа на баща ми: „Тези не, Катнис. Никога тези. Отровни са. Ще си мъртва, преди да ги глътнеш“.
Точно тогава оръдието гръмва. Извъртам се рязко, в очакване Пийта да рухне на земята, но той само повдига вежди. Ховъркрафтът се появява на стотина метра от нас. Това, което е останало от измършавялото тяло на Фоксфейс, се издига във въздуха. Виждам как червената й коса проблясва на слънцето.
Трябваше да се сетя, още когато видях липсващото сирене…
Пийта ме е хванал за ръката и ме бута към едно дърво:
— Качвай се. Той ще е тук след секунда. Отгоре ще имаме по-добър шанс да го надвием.
Прекъсвам го, обзета от внезапно спокойствие:
— Не, Пийта, ти я уби, не Катон.
— Какво? Та аз дори не съм я виждал след първия ден — казва той. — Как е възможно да съм я убил?
В отговор протягам към него къпините.
24
Минава известно време, докато обясня ситуацията на Пийта. Как Фоксфейс открадна храната от купчината с провизии, преди да я взривя, как взе колкото й е нужно, за да оцелее, но достатъчно малко, така че никой да не забележи, и как не би се усъмнила, че къпините, които самите ние се готвим да изядем, са отровни.