Когато стигаме до целта си, вече влачим крака, а слънцето се е спуснало ниско на хоризонта. Напълваме бутилките с вода и се изкачваме по малкия склон към скривалището си. Не е кой знае какво, но в тази пустош, това е най-близкото подобие на дом, което имаме. Пък и вътре ще е по-топло, отколкото в клоните на някое дърво, защото донякъде ни пази завет от вятъра, който е започнал да духа силно от запад. Приготвям хубава вечеря, но някъде по средата Пийта задрямва. След дни на бездействие ловът си казва думата. Нареждам му да влезе в спалния чувал и прибирам остатъка от яденето му за по-късно, когато се събуди. Той заспива веднага. Издърпвам спалния чувал до брадичката му и го целувам по челото — не заради публиката, а заради себе си. Защото съм безкрайно благодарна, че е тук, а не лежи мъртъв край потока, както си бях помислила. И много щастлива, че не се налага да се изправям сама срещу Катон.
Жестокият, кръвожаден Катон, който може да прекърши нечий врат само с едно движение на ръката, който беше достатъчно силен да надвие Треш, който ме е набелязал още от самото начало. Вероятно изпитва особено силна омраза към мен, откакто получих по-висока оценка от него по време на обучението. Момче като Пийта щеше да отмине това със свиване на рамене. Докато Катон, струва ми се, почти излезе от релси. Което не е чак толкова трудна задача. Спомням си как глупаво реагира, когато откри, че провизиите са взривени. Разбира се, и другите се разстроиха, но той направо побесня. Минава ми мисълта, че Катон може би не е съвсем с ума си.
Гербът осветява небето и виждам как Фоксфейс блясва за миг, а после изчезва завинаги от света. Пийта не го каза, но, изглежда, страда, че я е убил, макар това да беше важно за нас. Не мога да се преструвам, че тя ще ми липсва, но трябва да призная, че й се възхищавах. Сигурно ако ни бяха подложили на някакъв тест, щеше да се окаже най-интелигентна от всички трибути. Обзалагам се, че ако бяхме решили да й заложим капан, щеше да го усети и да не докосне къпините. Това, което я погуби, бе невежеството на Пийта. Толкова дълго време внимавам да не подценявам противниците си, че съм забравила колко опасно е и да ги надценявам.
Това ме връща към мисълта за Катон. Но докато за Фоксфейс сякаш имах усет, досещах се каква е и как действа, той донякъде ми убягва. Силен, добре трениран, но умен? Не знам. И да е такъв, то не е по същия начин като нея. И напълно му липсва умение да се контролира, което беше основната черта на Фоксфейс. Мисля, че в пристъп на гняв Катон лесно може да изгуби способността си за преценка. Обаче не си въобразявам, че в това отношение го превъзхождам. Спомням си за момента, когато изстрелях онази стрела в ябълката, забучена в устата на прасето, защото бях вбесена. Може би всъщност разбирам Катон по-добре, отколкото си мисля.
Въпреки физическото изтощение продължавам да съм нащрек, затова оставям Пийта да спи дълго след обичайния час, в който се сменяме. Започва да се зазорява, когато разтърсвам рамото му. Той поглежда навън, почти разтревожено:
— Спал съм цяла нощ. Не е честно, Катнис, трябваше да ме събудиш.
Протягам се и се сгушвам в чувала:
— Сега ще поспя. Събуди ме, ако стане нещо интересно.
Очевидно не се случва нищо, защото когато отварям очи, през камъните блести яркото, горещо следобедно слънце.
— Някакви вести от нашия приятел? — питам.
Пийта поклаща глава:
— Не, колкото и да е странно, упорито се опитва да остане незабелязан.
— Колко време мислиш, че имаме, преди гейм-мейкърите да ни принудят да се съберем? — питам.
— Ами, Фоксфейс загина преди почти един ден, значи публиката вече е решила на кого да заложи и е започнала да се отегчава. Сигурно ще се случи всеки момент — отговаря Пийта.
— Да, предчувствам, че ще е днес — казвам. Изправям се и оглеждам спокойния пейзаж. — Чудя се как ли ще го направят.
Пийта не казва нищо. На този въпрос трудно може да се отговори.
— Е, докато го направят, няма смисъл да пропиляваме днешния ден. Става за лов. Но вероятно трябва да изядем толкова, колкото можем да поберем, за всеки случай — ако попаднем в беда — казвам.
Пийта прибира нещата ни, докато аз приготвям обилна закуска — остатъка от зайците, корените, зелените растения, хлебчетата, намазани с последното сирене. Оставям в запас единствено катерицата и ябълката.
Когато приключваме, пред нас има само купчинка заешки кости. Ръцете ми са мазни, което само допълва засилващото се чувство, че съм мърлява. Ние от Пласта може и да не се къпем всеки ден, но се поддържаме по-чисти, отколкото съм аз напоследък. С изключение на краката, тъй като газих в потока, цялата съм покрита със слой мръсотия.