Напускаме пещерата и ме обзема чувство, че краят е близо. Кой знае защо ми се струва, че няма да прекараме още една нощ на арената. Предчувствам, че по един или друг начин, жива или мъртва, днес ще се махна от нея. Докосвам камъните за довиждане и тръгваме надолу към потока да се измием. Кожата ме сърби от желание да се потопя в прохладната вода. Може да си измия косата и да я сплета отново, както си е мокра. Вече се питам дали не бихме могли да си изперем набързо дрехите, когато стигаме до потока. По-точно до това, което някога беше поток. От него е останало само напълно пресъхнало корито. Посягам надолу да го докосна.
— Дори не е леко влажно. Трябва да са го пресушили, докато сме спали — казвам. В съзнанието ми се промъква страхът от напукания език, болките по тялото и замайването, които предизвика предишното ми обезводняване. Бутилките и мехът ни са пълни, но тъй като и двамата ще пием, а слънцето е толкова силно, скоро ще свършат.
— Езерото — казва Пийта. — Ето къде искат да отидем.
— Може би в малките езерца е останало нещо — казвам с надежда.
— Можем да проверим — казва той, но го казва само за да ми угоди и да ме залъже. Аз самата се залъгвам, защото знам какво ще заваря при езерцето, в което потопих крака си. Прашна, зейнала като разтворена уста дупка. Все пак отиваме дотам просто за да се уверим в това, което вече знаем.
— Прав си. Принуждават ни да се изтеглим към езерото — казвам. Където няма прикритие. Където сигурно са се погрижили да последва кървава битка, не на живот, а на смърт, която нищо няма да им попречи да наблюдават. — Веднага ли искаш да отидем или да изчакаме, докато източат водата?
— Да отидем сега, докато сме сити и отпочинали. Хайде просто да вървим и да приключваме с това — казва той.
Кимвам. Странно е. Почти имам чувството, че отново е първият ден на Игрите. Че отново съм в същото положение. Двайсет и един трибути са мъртви, но въпреки това тепърва ми предстои да убия Катон. А и всъщност, нима винаги не е бил именно той човекът, когото трябва да убия? Сега ми се струва, че останалите трибути са били просто дребни препятствия, примамки за отвличане на вниманието, които са ни пречели да стигнем до истинската битка в Игрите. Между Катон и мен.
Но не, съществува и момчето, което чака до мен. Усещам как ръцете му ме обгръщат.
— Двама срещу един. Нищо по-лесно от това — казва той.
— Следващото ни ядене ще е в Капитола — отговарям.
— Обзалагам се, че ще е така — казва той.
Известно време стоим там, вкопчени в прегръдка, усещайки взаимно допира на телата си, слънчевата светлина, шумоленето на листата в краката ни. После, без да си кажем и дума, се пускаме и тръгваме към езерото.
Вече не се тревожа, че от тежките стъпки на Пийта гризачите се разбягват, а птиците се разлитат. Трябва да се преборим с Катон и предпочитам да го направя възможно най-скоро тук, вместо в равнината. Но се съмнявам, че ще имам такъв избор. Ако гейм-мейкърите искат да сме на открито, значи ще сме на открито.
Спираме да си починем няколко минути под дървото, където професионалистите ми устроиха клопка. Остатъкът от гнездото на хрътосите, смачкан на каша от проливните дъждове и изсъхнал на прежурящото слънце, потвърждава, че именно това е мястото. Докосвам го с върха на ботуша си и той се разпада на прах, който ветрецът бързо отвява. Не успявам да се сдържа и поглеждам нагоре към дървото, където се беше спотаила Ру, готвеща се да ми спаси живота. Хрътосите. Подпухналото тяло на Глимър. Ужасяващите халюцинации…
— Да продължаваме — казвам, тъй като искам да избягам от мрака, който витае на това място. Пийта не възразява.
Поради закъснението, с което тръгнахме, когато стигаме до равнината, вече е ранна вечер. Няма и следа от Катон. Няма следа от нищо, само златният Рог на изобилието проблясва на слънчевите лъчи. За всеки случай, ако Катон е решил да ни изненада с някое изпълнение в стила на Фоксфейс, обикаляме Рога, за да се уверим, че е празен. После послушно, сякаш изпълняваме заповед, отиваме отсреща до езерото и пълним съдовете си за вода.
Поглеждам намръщено към смаляващото се слънце:
— Няма да е добре да се бием с него, след като се стъмни. Имаме само един чифт очила.
Пийта внимателно изцежда капки йод във водата:
— Може би той точно това и чака. Какво искаш да направим? Да се върнем в пещерата?