— Или това, или да си намерим някое дърво. Но нека му дадем още около половин час. После ще се скрием — отговарям.
Сядаме край езерото, където всеки може да ни види. Сега е безсмислено да се крием. В дърветата покрай равнината виждам как сойките-присмехулки прелитат бързо наоколо. Подхвърлят си една на друга мелодии, сякаш са пъстри топки. Отварям уста и изпявам четирите ноти на Ру. Усещам как, щом чуват гласа ми, замлъкват и с любопитство очакват да чуят още. Повтарям мелодията в тишината. Първо една, а после и втора птица я изпява в отговор. После целият свят се изпълва с този звук.
— Точно като баща ти — казва Пийта.
Докосвам с пръсти брошката на ризата си.
— Това е песента на Ру — казвам. — Мисля, че я помнят.
Музиката се издига, разлива се като вълна и усещам цялото й великолепие. Тоновете се застъпват и допълват по такъв начин, че образуват прекрасна, неземна хармония. Някога същият този звук, благодарение на Ру, е съобщавал на всички работници в овощните градини от окръг 11, че е време да се прибират у дома. Питам се дали някой го запява, когато дойде краят на работния ден сега, когато тя вече е мъртва?
Известно време просто слушам със затворени очи, запленена от прекрасния звук. После нещо започва да нарушава хармонията. Мелодията се накъсва на неравни, непълни тонове. Намесват се дисонантни нотки. Гласовете на сойките-присмехулки се издигат в пронизителен тревожен писък.
Скачаме на крака. Пийта размахва ножа, а аз съм готова да стрелям. В същия миг Катон изскача с трясък от гората и връхлита върху нас. Няма копие. Всъщност той е с празни ръце и въпреки това се устремява право към нас. Първата ми стрела го улучва в гърдите и необяснимо отскача настрани.
— Той има някаква броня! — извиквам на Пийта.
И то точно навреме, защото Катон ни настига. Напрягам мускули, но той се изстрелва като ракета право между нас, без дори да се опита да намали скоростта. От задъханото дишане и от потта, която се лее като порой от почервенялото му лице, се досещам, че от доста време бяга с всички сили. Не към нас. Бяга от нещо. Но от какво?
Започвам да обхождам с поглед гората точно навреме, за да видя как първото създание изскача оттам. После виждам как към него се присъединяват още пет-шест. Втурвам се безумно след Катон, с единствената мисъл, че трябва да се спасявам.
25
Мутове. Няма съмнение. Точно такива виждам за пръв път, но не са животни, създадени от природата. Приличат на огромни вълци, но кой вълк може да се изправи и да ходи без никакво усилие на задните си крака? Кой вълк маха с лапа — така, сякаш е китка — на останалите от глутницата? Забелязвам това отдалече. Сигурна съм, че отблизо ще видя и по-страшни неща.
Катон се е устремил право към Рога на изобилието и без колебание тръгвам след него. Щом той го смята за най-безопасното място, коя съм аз, че да споря? Освен това, дори и да успея да стигна до дърветата, Пийта не би могъл да изпревари зверовете с този крак — Пийта! Докосвам с ръце завитата метална опашка на Рога и в същия момент се сещам, че съм част от отбор. Той е на петнайсетина метра зад мен и с всички сили куца напред, но мутовете бързо го настигнат. Изпращам стрелата си към глутницата и един пада, но след него идват други, които заемат мястото му.
Пийта ми маха с ръка да се изкатеря по рога:
— Върви, Катнис! Върви!
Има право. На земята не мога да защитя никого от двама ни. Започвам да се катеря с ръце и крака по Рога на изобилието. Той е от чисто злато, а повърхността е набраздена така, че да прилича на плетените рогове, в които събираме реколтата. Тук-там има малки ръбове и вдлъбнатини, за които можеш да се хванеш. Но след цял ден под яркото слънце на арената металът толкова се е нагорещил, че по ръцете ми излизат мехури.
Катон лежи на върха на рога, три метра над земята, мъчи се да си поеме дъх и наднича надолу. Сега е шансът ми да го довърша. Спирам по средата на пътя, поставям в лъка нова стрела, но точно когато се каня да я пусна, чувам виковете на Пийта. Поглеждам надолу и виждам, че е успял да се добере до рога, а мутовете са по петите му.
— Качвай се! — изкрещявам. Пийта тръгва нагоре: пречи му обаче не само раненият крак, но и ножът в ръката му. Изпращам стрелата право в гърлото на първия мут, който поставя лапи върху метала. Звярът умира и в предсмъртната си агония ранява няколко други. В този момент виждам хубаво ноктите му. Десетсантиметрови и остри като бръснач.
Пийта вече е под мен, сграбчвам ръката му и го издърпвам при себе си. После се сещам, че Катон чака на върха и рязко се обръщам, но той се гърчи в конвулсии и очевидно умът му е зает повече с мутовете, отколкото с нас. Казва нещо, но не разбирам какво, защото кашля и го заглушават хриптенето и ръмженето на мутовете.