— Какво каза? — извиквам аз.
— Каза: „Могат ли да се изкатерят?“ — отговаря Пийта и така насочва вниманието ми пак надолу.
Мутовете започват да се събират. Когато вече са на едно място, те се изправят на задните си крака, което им придава зловеща прилика с хора. Козината им е гъста: на някои е права и лъскава, на други — къдрава, а цветът им варира — едни са катранено черни, други — направо руси. В тях има и нещо друго, от което косата ми настръхва, но не мога да определя точно какво.
Те допират муцуни до рога, душат и ближат метала, драскат с лапи по повърхността, а после си разменят пронизителни, подобни на лай, звуци. Сигурно по този начин общуват помежду си, защото глутницата се отдръпва назад, сякаш за да направи място на някого. Тогава един от тях, доста едър мут с гладка като коприна вълниста руса козина изведнъж се засилва и скача върху рога. Задните му крака трябва да са невероятно силни, защото се приземява само на три метра под нас, с оголени в озъбена усмивка розови устни. За миг остава да виси там и в този един миг осъзнавам какво друго ме е разтревожило във вида на мутовете. Зелените очи, които ме гледат заплашително, не приличат на кучешки, нито на вълчи. Те са безспорно човешки. Едва съм направила това разкритие, когато забелязвам нашийника, на който със скъпоценни камъни е гравиран номер 1, и прозирам ужасната истина. Русата коса, зелените очи, номерът… това е Глимър.
От устните ми се откъсва писък и едва не изпускам лъка. До този момент не бързах да стрелям, защото съзнавам, че запасът ми от стрели намалява. Чаках да видя дали зверовете наистина могат да се катерят. Но сега, макар че мутът започва да се плъзга надолу, без да може да намери опора върху метала, макар че чувам как хищните нокти стържат като пирони по дъска, стрелям в гърлото му. Тялото му трепва и се строполява на земята с глухо тупване.
— Катнис! — Усещам как Пийта ме стиска за ръката.
— Това е тя! — изричам с мъка.
— Коя? — казва Пийта.
Започвам да оглеждам глутницата, като отбелязвам разликите в ръста и цвета им. Дребният мутант с червена козина и кехлибарени очи… Фоксфейс! По-нататък виждам пепеливо русата коса и лешниковите очи на момчето от Окръг 9, което умря, докато се борехме за раницата! И най-ужасното от всичко — най-дребният мутант, с тъмна лъскава коса, огромни кафяви очи и нашийник, изплетен от слама, на който пише 11. С оголени в омраза зъби. Ру…
— Какво има, Катнис? — Пийта разтърсва рамото ми.
— Това са те. Това са те, всичките. Останалите. Ру и Фоксфейс и… всички други трибути — изричам задавено.
Чувам как Пийта ахва, когато ги разпознава.
— Какво са им направили? Нали не мислиш… възможно ли е това да са истинските им очи?
Очите им са най-малката ми тревога. Ами мозъците им? Дали са заложили в тях някои от спомените на истинските трибути? Дали са програмирани да изпитват особена омраза към лицата ни, защото сме оцелели, а те са били така безсърдечно убити? А онези, които самите ние убихме… дали смятат, че отмъщават за смъртта си?
Преди да успея да изрека това, мутовете отново се впускат в атака. Разделили са се на две групи от двете страни на рога и като се повдигат на мощните си задни крайници, се мъчат да ни достигнат. Чифт челюсти се сключват със звънтящ звук само на сантиметри от ръката ми, а после чувам как Пийта крещи, усещам как някой го дърпа надолу, усещам как се свличам под тежестта му и тази на мута под него. Ако не се беше вкопчил в ръката ми, щеше вече да е на земята, но се налага да събера всички сили, за да задържа и двама ни върху извитата задна част на рога. А прииждат още трибути.
— Убий го, Пийта! Убий го! — крещя аз и макар да виждам ясно какво става, знам, че трябва да е намушкал съществото, защото дърпането отслабва. Успявам да го изтегля обратно върху Рога и започвам да пълзя към най-горния край, където ни очаква по-малката от двете злини.
Катон все още лежи, но дишането му става по-равномерно и знам, че скоро ще се съвземе достатъчно, за да се насочи към нас и да ни блъсне долу, където ще намерим смъртта си. Опъвам лъка си, но в крайна сметка стрелата улучва един мут, който може да е единствено Треш. Кой друг може да скача толкова високо? За миг изпитвам облекчение, защото накрая трябва да сме се справили с мутовете, и точно се обръщам назад, за да застана лице в лице с Катон, когато нещо издърпва рязко Пийта и той вече не е до мен. Сигурна съм, че глутницата го е нападнала, докато кръвта му не опръсква лицето ми.
Катон стои пред мен, почти при отвора на рога, и държи Пийта в здрава хватка, така че той едва диша. Пийта забива нокти в ръката на Катон, но немощно, сякаш е объркан и не може да реши дали е по-важно да диша или да се опита да спре силната струя кръв от зейналата дупка, която един мут е оставил в крака му.