Насочвам една от последните си две стрели в главата на Катон, като знам, че не може да засегне тялото или крайниците му, които — сега виждам — са покрити с прилепнала мрежа с телесен цвят. Някаква високотехнологична броня от Капитола. Това ли е било в раницата му на пиршеството? Броня, за да се защити от стрелите ми? Е, не са се сетили да му изпратят и предпазна маска.
Катон само се изсмива:
— Застреляш ли ме, той ще загине заедно с мен.
Прав е. Ако го застрелям и той падне при мутовете, Пийта със сигурност ще умре заедно с него. Ситуацията е патова. Не мога да застрелям Катон, без да убия и Пийта. Ако убие Пийта, Катон със сигурност също ще получи стрела в мозъка. Двамата стоим като статуи — и търсим изход.
Мускулите ми са напрегнати до краен предел и имам чувството, че всеки миг ще се скъсат. Толкова силно стискам зъби, че сигурно ще се счупят. Мутовете утихват и единственото, което чувам, е как кръвта в здравото ми ухо пулсира.
Устните на Пийта посиняват. Ако бързо не направя нещо, той ще умре от задушаване и тогава ще съм го изгубила, а Катон вероятно ще използва тялото му като оръжие срещу мен. Всъщност, сигурна съм, че планът на Катон е такъв, защото макар да е престанал да се смее, устните му са разтегнати в тържествуваща усмивка.
С последни сили Пийта вдига пръсти, по които се стича кръвта от раната на крака му, към ръката на Катон. Вместо да се опита да се отскубне с борба, той бавно начертава с показалеца си едно „Х“ върху ръката на Катон. Катон осъзнава какво значи това точно секунда след мен. Разбирам го от начина, по който усмивката изчезва от устните му. Но дори това закъснение с една секунда е твърде голямо, защото стрелата ми вече пронизва ръката му. Той изкрещява и инстинктивно пуска Пийта, който залита към него. За един ужасен миг си помислям, че и двамата ще паднат от другата страна. Хвърлям се напред и успявам да уловя Пийта в секундата, в която Катон изгубва опора върху хлъзгавия от кръвта рог и полита към земята.
Чуваме го как пада и при сблъсъка въздухът излиза от тялото му, а после мутовете се нахвърлят върху него. Двамата с Пийта се държим един за друг, в очакване на оръдието, в очакване състезанието да свърши, в очакване да ни освободят. Но това не се случва. Все още не. Защото е настъпил върховният момент в Игрите на глада и публиката иска зрелище.
Не гледам, но чувам потракването на зъби, ръмженето, болезнения вой на човека и на звяра, докато Катон се бори с глутницата мутове. Не разбирам как е възможно да оцелява, но после се сещам за бронята, която го предпазва от глезените до шията, и осъзнавам колко дълга може да се окаже нощта. Катон сигурно има и нож, сабя или някакво друго оръжие, нещо, което е скрил в дрехите си, защото от време на време се чува предсмъртният писък на някой мут или звукът от сблъсъка на метал с метал, когато острието се удари в златния рог. Битката се измества към другата страна на рога и разбирам, че Катон сигурно пробва единствената маневра, която може да му спаси живота — да заобиколи, да стигне до основата на рога и да се качи обратно при нас. Но накрая, въпреки забележителната си сила и умение, той не издържа повече.
Не знам колко време е минало — може би около час, — когато Катон пада на земята и чуваме как мутовете го влачат — влачат го обратно в Рога на изобилието. Сега ще го довършат, минава ми през ума. Но още не се чува оръдеен изстрел.
Пада нощта, прозвучава химнът, а в небето не се вижда образът на Катон; чуват се само слабите стонове, които долитат до нас през метала. Леденият вятър, който вее из равнината, ми напомня, че Игрите не са свършили, че може и да не свършат още кой знае колко време, и че все още няма гаранция за победа.
Насочвам вниманието си към Пийта и виждам, че кракът му кърви още по-силно. Всичките ни провизии и раниците са долу край езерото, където ги изоставихме, когато побягнахме от мутовете. Нямам бинт, нямам нищо, с което да спра кръвотечението от прасеца му. Макар че треперя от хапещия вятър, смъквам якето и свалям ризата си, а после светкавично бързо отново навличам якето и дръпвам ципа. От това кратко излагане на студа зъбите ми започват да тракат неконтролируемо.
На бледата лунна светлина лицето на Пийта е посивяло. Карам го да легне, преди да опипам раната му. Топла, лепкава кръв се стича по пръстите ми. Превръзка няма да е достатъчна. Няколко пъти съм виждала как майка ми поставя турникет и се опитвам да повторя упражнението. Откъсвам един ръкав от ризата си, увивам го два пъти около крака му точно под коляното, и го завързвам почти на възел. Нямам пръчка, затова вземам последната стрела, пъхам я във възела и го стягам колкото смея. Това е рискована работа — накрая Пийта може да изгуби крака си, — но пред алтернативата да изгуби живота си, какво друго бих могла да направя? Превързвам раната с остатъка от ризата си и лягам при него.