Следващото, което осъзнавам, е, че се приземяваме на покрива на Тренировъчния център и отнасят Пийта, но мен ме оставят зад вратата. Хвърлям се с писък срещу стъклото и ми се струва, че за миг зървам розова коса — сигурно е Ефи, трябва да е Ефи, която идва да ме спаси, — и в този момент забиват иглата.
Събуждам се и отначало ме е страх да помръдна. От тавана струи мека жълта светлина и осветява стаята, в която няма нищо друго освен леглото ми. Не се виждат нито врати, нито прозорци. Във въздуха се носи остра антисептична миризма. В дясната ми ръка са вкарани няколко тръбички, които излизат от стената зад мен. Гола съм, но допирът на чаршафите върху кожата ми е приятен. Предпазливо повдигам лявата си ръка над завивката. Тя не само е безупречно почистена, но ноктите са изпилени до съвършено овална форма и белезите от изгарянията не личат толкова ясно. Докосвам бузата си, устните, набръчкания белег над веждата и точно прокарвам пръсти през гладката си като коприна коса, когато замръзвам. Неспокойно прошумолявам с кичур коса до лявото си ухо. Не, не ми се е сторило. Отново мога да чувам.
Опитвам се да седна в леглото, но около кръста ми има някакъв широк ремък, който не ми позволява да се надигна на повече от няколко сантиметра. Това физическо ограничение ме изпълва с паника и се опитвам да извия тялото си така, че да се освободя от ремъка, когато една част от стената се отваря с плъзгане и в стаята влиза червенокосото момиче-авокс с поднос в ръце. Искам да й задам милион въпроси, но се страхувам, че всяка проява на близост може да й навреди. Очевидно ме наблюдават внимателно. Тя поставя подноса в скута ми, натиска някакво копче и леглото се повдига до седнало положение. Докато оправя възглавниците ми, рискувам да задам един въпрос. Изричам го високо, толкова ясно, колкото ми позволява пресипналият от дълго неизползване глас, така че нищо да не изглежда скрито:
— Пийта оцеля ли?
Тя ми кимва и като слага лъжицата в ръката ми, усещам как я стиска приятелски.
Предполагам, че в крайна сметка не е искала смъртта ми. А Пийта е оцелял. Разбира се, че е оцелял. При цялото това скъпо оборудване тук. И все пак, досега не бях сигурна.
Авоксът излиза, вратата се затваря безшумно зад гърба й и аз се обръщам лакомо към подноса. Купичка бистър бульон, малка порция ябълково пюре и чаша вода. Това ли е всичко? — казвам си недоволно. Не би ли трябвало вечерята ми за „добре дошла у дома“ да е малко по-забележителна? Откривам обаче, че е истинско усилие да изям дори оскъдното количество пред себе си. Стомахът ми сякаш се е свил до размерите на кестен и започвам да се чудя колко ли време съм била в безсъзнание, защото последната сутрин на арената без никакъв проблем погълнах доста обилна закуска. Обикновено между края на състезанието и представянето на победителя минават няколко дни, за да могат да сглобят отново изтощената от глад и покрита с рани човешка развалина. Някъде Цина и Порша сигурно вече работят върху костюмите за явяването ни пред публиката. Хеймич и Ефи сигурно уреждат банкет за спонсорите ни и преглеждат въпросите за финалните интервюта. А в родния ми Окръг 12 вероятно цари пълен хаос около подготовката за церемониите, с които ще посрещнат двама ни с Пийта при завръщането ни, като се има предвид, че последната такава церемония е била преди близо трийсет години.
Вкъщи! Прим и мама! Гейл! Дори мисълта за мърлявия стар котарак на Прим ме кара да се усмихна. Скоро ще си бъда у дома!
Искам да стана от това легло. Да видя Пийта и Цина, да разбера какво се случва. Защо да не го направя? Чувствам се чудесно. Но когато започвам да се измъквам от стягащия ме ремък, усещам как във вените ми се влива студена течност от една тръбичка и почти веднага изгубвам съзнание.
Това се случва на определени интервали в продължение на неизвестно колко време. Събуждам се, храня се и въпреки че устоявам на желанието да се опитам да стана от леглото, отново изпадам в безсъзнание. Живея в странен, продължителен полумрак. Отбелязвам само няколко неща. Червенокосото момиче-авокс не се е връщало след храненето, белезите ми изчезват и… дали си въобразявам? Или наистина чувам да крещи мъжки глас? Не с типичния за Капитола акцент, а с по-грубата интонация на родния ми окръг. И не мога да не изпитам смътното, успокояващо чувство, че някой се грижи за мен.
Най-после настъпва моментът, когато идвам в съзнание и в дясната ми ръка не е забодено нищо. Ремъкът около кръста ми е махнат и съм свободна да се движа. Надигам да седна в леглото, но спирам при вида на ръцете си. Съвършена кожа, гладка и лъскава. Няма ги не само белезите от арената: старите белези от ловните ми занимания също са изчезнали безследно. Опипвам челото си и то е гладко като сатен, после търся изгарянето на прасеца си, но и него го няма.