В Окръг 12 не се вживяваме така в Игрите. Стискаме зъби и гледаме, защото сме длъжни, и се залавяме отново за работа веднага щом свършат. За да не се изпълня с омраза към хората от подготвителния екип, успешно изключвам от съзнанието си по-голямата част от думите им.
Цина влиза, преметнал върху ръцете си нещо, което има вид на скромна жълта рокля.
— Да не си се отказал от идеята за „огненото момиче“?
— Ти ми кажи — казва той и я нахлузва през главата ми. Веднага забелязвам подплънките около гърдите си, добавящи извивки там, където гладът е ощетил тялото ми. Опипвам гърдите си и се намръщвам.
— Знам — казва Цина, преди да успея да възразя. — Но гейм-мейкърите искаха да те променят по хирургичен път. Хеймич води ожесточена битка с тях по въпроса. Това беше компромисът. — Той ме спира, преди да успея да погледна отражението си. — Чакай, не забравяй обувките. — Вения ми помага да вмъкна краката си в чифт кожени сандали без ток и аз се обръщам към огледалото.
Пак съм „огненото момиче“. Прозрачната тъкан излъчва мек блясък. Дори при най-слабото движение на въздуха тя трепти около тялото ми. В сравнение с нея костюмът от колесницата изглежда крещящ, а роклята за интервюто — много превзета. В тази рокля създавам илюзията, че съм облечена в пламъците на свещ.
— Какво мислиш? — пита Цина.
— Мисля, че е най-хубавата досега — казвам. Когато успявам да откъсна очи от проблясващата тъкан, ме очаква силен шок. Косата ми е пусната, придържана само от обикновена панделка. Гримът заобля и запълва острите ъгли на лицето ми. Ноктите ми са покрити с безцветен лак. Роклята е без ръкави и е набрана не в талията, а под бюста, което до голяма степен неутрализира намесата на подплънките за оформяне на фигурата ми. Дължината на роклята е точно до коленете ми. Без високи токове се вижда истинският ми ръст. Изглеждам съвсем обикновено, като момиче. Малко момиче. Най-много на четиринайсет. Невинна. Безобидна. Да, невероятно е, че Цина е успял да постигне това, като се има предвид, че току-що съм спечелила Игрите.
Стилът е много внимателно обмислен. Нищо, което Цина прави, не е случайно. Прехапвам устни и се мъча да разбера какви са били мотивите му.
— Очаквах, че ще е нещо в по-… нещо в по-изтънчен стил — казвам.
— Помислих си, че на Пийта така ще му хареса повече — отговаря внимателно той.
На Пийта ли? Не, не е заради Пийта. Това е заради Капитола, заради гейм-мейкърите и публиката. Макар да не разбирам замисъла на Цина, си спомням, че Игрите още не са напълно приключили. И под любезния отговор долавям предупреждение. За нещо, което той не може да спомене дори пред собствения си екип.
Качваме се с асансьора до етажа, на който ни обучаваха. Прието е победителят и поддържащият му екип да се издигнат изпод сцената. Първо подготвителният екип, последван от придружителите, стилиста, ментора и накрая победителя. Само че тази година, с двама победители, които имат както един и същ ескорт, така и един и същ ментор, цялото представяне е трябвало да бъде променено. Озовавам се на слабо осветено място под сцената. Инсталирана е чисто нова метална платформа, която да ме отнесе нагоре. Още се виждат купчинки дървени стърготини и се усеща мирис на прясна боя. Цина и подготвителният екип се отдалечават, за да се преоблекат, преди да заемат местата си, и оставам сама. В мрака виждам импровизирана стена на десетина метра от мен и предполагам, че зад нея е Пийта.
Тълпата е много шумна, затова забелязвам Хеймич едва когато ме докосва по рамото. Отскачам стресната: сигурно все още си мисля, че съм на арената.
— Спокойно, това съм само аз. Дай да те погледна — казва Хеймич. Разпервам ръце и се завъртам веднъж. — Не е зле.
Не е кой знае какъв комплимент.
— Но какво? — питам.
Хеймич оглежда лъхащото на плесен място, където са ме оставили да чакам, и явно взема решение:
— Но — нищо. Какво ще кажеш за една прегръдка за късмет?
Добре де, това е странна молба, като се има предвид, че е изречена от Хеймич, но, в края на краищата, ние сме победители. Може би една прегръдка за късмет е напълно в реда на нещата. Само че, когато обвивам ръце около шията му, се оказвам здраво заклещена в прегръдката му. Той започва да шепне в ухото ми, много бързо и тихо, косата ми закрива устните му:
— Слушай внимателно. Вие двамата сте в беда. Говори се, че в Капитола са бесни, задето сте ги направили за смях на арената. Онова, което определено не могат да понесат, е да им се присмиват, а те станаха за смях пред цял Панем — казва Хеймич.