Усещам как по цялото ми тяло плъзва ужас, но се разсмивам, сякаш Хеймич казва нещо абсолютно възхитително, защото няма как да закрия устата си.
— В такъв случай какво следва?
— Може би единствената ви защита е, че сте били лудо влюбени и не сте били отговорни за действията си. — Хеймич дръпва и намества панделката ми. — Ясно ли е, скъпа? — Изобщо не знам за какво говори.
— Ясно. Каза ли това на Пийта?
— Не е нужно — отвръща Хеймич. — Той вече е готов.
— Но мислиш, че аз не съм? — питам аз, като се възползвам от възможността да оправя яркочервената папионка, която сигурно Цина го е накарал да сложи.
— Откога има значение какво мисля аз? — отвръща Хеймич. — Време е да заемаме местата си. — Той ме отвежда до металния кръг. — Това е твоята вечер, скъпа. Наслади й се. — Целува ме по челото и изчезва в мрака.
Подръпвам полата си надолу, сякаш се мъча да я направя по-дълга, за да скрие коленете ми, които така треперят, че се удрят едно в друго. После осъзнавам, че е безсмислено. Цялото ми тяло трепери като лист. Надеждата ми е, че това ще бъде приписано на вълнението. В края на краищата, това е моята вечер.
Влажният, лъхащ на плесен мирис под сцената заплашва да ме задуши. Студена, лепкава пот избива по кожата ми и не мога да се освободя от чувството, че дъските над главата ми всеки миг ще рухнат и ще ме погребат жива под отломките. Когато напуснах арената, когато прозвучаха тръбите, се предполагаше, че съм в безопасност. От този миг насам. До края на живота си. Но ако това, което каза Хеймич, е вярно — а той няма причина да лъже, — никога през живота си не съм била на по-опасно място.
Далеч по-лошо е, отколкото да съм на арената. Там можех само да умра. Край на историята. Но тук Прим, мама, Гейл, хората от Окръг 12, всички, на които държа у дома, могат да бъдат наказани, ако не успея да изпълня предложения от Хеймич сценарий за момичето, подлудено от любов.
Значи все още имам шанс. Странно, на арената, когато изсипах в ръката си къпините, мислех единствено как да надхитря гейм-мейкърите, а не как действията ми ще се отразят върху Капитола. Но Игрите на глада са тяхното оръжие и е недопустимо да ги победиш. Следователно сега властите в Капитола ще си дават вид, че през цялото време са контролирали положението. Сякаш са дирижирали цялото събитие, чак до двойното самоубийство, за което е необходимо да се държа така, както искат.
А Пийта… Пийта също ще пострада, ако това се обърка. Но какво каза Хеймич, когато го попитах дали му е обяснил положението? Че трябва да се преструва на отчаяно влюбен?
„Не се налага. Той вече е готов“.
Готов, защото отново е по-далновиден от мен в Игрите и добре съзнава каква опасност ни грози? Или защото и без това е отчаяно влюбен? Още дори не съм започнала да си изяснявам чувствата си към Пийта. Твърде сложно е. До каква степен действията ми бяха част от Игрите? И до каква степен бяха продиктувани от гняв към Капитола? Или от мисълта как ще изглеждат на хората от Окръг 12? Или съм постъпвала така, просто защото това е единственият достоен начин на поведение? Или защото го обичам?
Това са въпроси, на които бих могла да си отговоря, когато се върна вкъщи, на спокойствие в тишината на гората, когато никой не ме гледа. Не тук, където всички погледи са вперени в мен. Но този лукс едва ли скоро ще ми се отдаде. А точно сега всеки момент ще започне най-опасната част от Игрите на глада.
27
Химнът гръмва в ушите ми, а после чувам как Цезар Фликърман поздравява публиката. Дали знае колко изключително важно е да подбира правилно всяка своя дума оттук нататък? Сигурно. И сигурно иска да ни помогне. Тълпата избухва в аплодисменти, докато представят членовете на подготвителния екип. Мислено виждам как Флавий, Вения и Октавия подскачат по сцената и правят своите смешни реверанси. Мога категорично да се обзаложа, че нямат понятие какво става. След това представят Ефи. Толкова дълго е чакала този миг! Надявам се да успее да му се наслади, защото, колкото и да е заблудена, притежава много остър инстинкт за определени неща и сигурно най-малкото подозира, че сме в беда. Порша и Цина са посрещнати с бурни овации: разбира се, те се представиха блестящо, направиха ослепителен дебют. Сега разбирам защо Цина ми е избрал тази рокля за вечерта. Нужно е да имам колкото е възможно по-момичешки и невинен вид. Появата на Хеймич предизвиква взрив от тропане на крака, който продължава поне пет минути. Е, той постигна нещо, което никой друг досега не е постигал: опази живи не само един, а двама трибути. Ами ако не ме беше предупредил навреме? Дали щях да се държа различно? Да хвърля предизвикателно в лицето на Капитола момента с къпините? Не, едва ли. Но вероятно щях да съм далеч по-неубедителна, отколкото трябва да бъда сега. Точно сега. Защото усещам как металната платформа ме издига към сцената.