Имам около пет минути да изям купа с гореща зърнена каша и задушено, преди подготвителният екип да слезе. Единственото, което трябва да кажа, е: „Тълпата се влюби във вас!“, и през следващите два часа вече не е нужно да говоря. Влиза Цина, отпраща другите навън и ме облича в бяла ефирна рокля и розови обувки. След това лично нанася грима ми, докато накрая сякаш излъчвам мек, розов отблясък. Бъбрим си безгрижно за дребни неща, но се боя да му задам какъвто и да е наистина важен въпрос, защото след заключената врата не мога да се освободя от чувството, че съм под постоянно наблюдение.
Интервюто се провежда в салона в дъното на коридора. Разчистили са място и са внесли вътре „канапето за влюбени“, заобиколено от вази с червени и розови рози. Само няколко камери записват събитието. Поне няма публика на живо.
Когато влизам, Цезар Фликърман ме прегръща топло.
— Поздравления, Катнис. Как се чувстваш?
— Чудесно. Малко съм нервна заради интервюто — казвам.
— Недей. Всичко ще мине прекрасно — отговаря той, като ме потупва окуражително по бузата.
— Не ме бива да говоря за себе си.
— Каквото и да кажеш, няма да сбъркаш — казва той.
А аз си мисля: „О, Цезар, как бих искала това да е вярно. Но докато ние с теб си говорим, президентът Сноу сигурно вече нарежда да ми се случи някаква «злополука»“.
После се появява Пийта, изглеждащ прекрасно в червено и бяло, и ме дръпва настрани:
— Почти не успявам да те видя. Изглежда, че Хеймич си е поставил за цел да ни държи разделени.
Хеймич всъщност си е поставил за цел да ни опази живи, но ни слушат твърде много уши, затова просто казвам:
— Да, напоследък е станал много старателен.
— Е, остана само това интервю и после си отиваме вкъщи. Тогава не може постоянно да ни следи — казва Пийта.
Усещам как през тялото ми преминава тръпка и няма време да анализирам причината, защото вече ни викат. Сядаме някак официално на канапето за влюбени, но Цезар казва: „О, хайде, давай, сгуши се до него, ако искаш. Това изглеждаше много сладко“. Така че подвивам крака на канапето и Пийта ме придърпва плътно до себе си.
Някой започва обратно броене и в следващия миг ни излъчват на живо пред цялата страна. Цезар Фликърман е чудесен — прави остроумни забележки, шегува се, задавя се от вълнение, когато е необходимо. Между тях с Пийта вече съществува разбирателството, което установиха вечерта на първото интервю, и двамата си разменят свободно реплики, така че само се усмихвам много и се опитвам да говоря колкото може по-малко. Искам да кажа, налага се все пак да говоря, но веднага щом мога, насочвам разговора обратно към Пийта.
Накрая обаче Цезар започва да поставя въпроси, които изискват по-дълги отговори.
— Е, Пийта, от дните в пещерата знаем, че за теб всъщност е било любов от пръв поглед, още от… от колко, от петгодишна възраст? — казва Цезар.
— От момента, в който я видях — отговаря Пийта.
— Но, Катнис, какво невероятно преживяване за теб. Мисля, че истински вълнуващото за публиката беше да те наблюдава как се влюбваш в него. Кога разбра, че си влюбена в него? — пита Цезар.
— О, това е труден въпрос… — Засмивам се безмълвно и свеждам поглед към ръцете си. Помощ.
— Е, ще ти кажа аз кога го разбрах. В нощта, в която изкрещя името му от дървото — заявява Цезар.
Мислено казвам: Благодаря ти, Цезар!, а после се хващам за думите му:
— Да, сигурно беше точно тогава. Искам да кажа, до този момент, честно казано, просто се опитвах да не мисля какви чувства изпитвам, защото беше толкова объркващо и щеше да стане още по-лошо, ако го обичах. Но после, в клоните на дървото, всичко се промени — казвам аз.
— Защо, според теб, стана това? — настоява Цезар.
— Може би… защото за първи път… имаше шанс да бъде мой — отговарям аз.
Зад един оператор виждам как Хеймич изпухтява от облекчение и разбирам, че съм казала каквото трябва. Цезар изважда носна кърпичка и се налага да спре за миг, защото е много развълнуван. Усещам как Пийта притиска чело към слепоочието ми и пита:
— Е, сега, след като вече съм твой, какво смяташ да правиш с мен?
Обръщам се и се притискам към него:
— Да те отведа някъде, където не може да ти се случи нищо лошо. — И когато той ме целува, хората в залата наистина въздишат.
За Цезар това е естественият момент, от който да насочи разговора към всички лоши неща, които са ни се случили на арената: изгарянията, ужилванията, другите рани. Но забравям, че камерите записват всичко това, когато стигаме до мутовете. Когато Цезар се обръща към Пийта с въпроса как е „новият му крак“.