— Нов крак ли? — възкликвам аз и не мога да се сдържа, протягам ръка и повдигам крачола на Пийта. — О, не — прошепвам, когато виждам приспособлението от метал и пластмаса, заменило плътта му.
— Никой ли не ти е казал? — пита внимателно Цезар. Поклащам глава.
— Не ми се удаде подходяща възможност — казва Пийта и леко свива рамене.
— Аз съм виновна — казвам. — Това е заради турникета.
— Да, ти си виновна, че съм жив — отговаря Пийта.
— Прав е — казва Цезар. — Без турникета той със сигурност щеше да умре от загуба на кръв.
Сигурно е истина, но съм толкова разстроена, че не мога да се сдържа и всеки момент ще ревна. После си спомням, че цялата страна ме гледа, затова просто заравям лице в ризата на Пийта. Нужни са им няколко минути да ме придумат да се покажа отново, защото на мен ми е по-добре в ризата, където никой не ме вижда, а когато все пак вдигам глава, Цезар се отказва да ме разпитва, за да ми даде възможност да се съвзема. Всъщност, той в общи линии ме оставя на мира и не се занимава с мен, докато не се стига до момента с танатоските.
— Катнис, знам, че преживя шок, но трябва да те попитам. Моментът, в който извади онези къпини… Какво ставаше в главата ти… а? — пита той.
Преди да отговоря, правя продължителна пауза, докато се опитвам да си събера мислите. Това е решаващият момент, в който трябва да стане ясно дали съм отправила предизвикателство към Столицата, или съм толкова обезумяла при мисълта да загубя Пийта, че не съм знаела какво правя. Изглежда, че моментът изисква дълга, драматична реч, но единственото, което успявам да изрека, е едно почти прошепнато изречение:
— Не знам. Просто… не можех да понеса мисълта да… да бъда без него.
— Пийта? Имаш ли да добавиш нещо? — пита Цезар.
— Не. Мисля, че това важи и за двама ни — казва той.
Цезар обявява края на предаването и всичко приключва. Всички се смеят, плачат и се прегръщат, но аз все още не съм сигурна, докато не стигам до Хеймич.
— Добре ли беше? — прошепвам.
— Перфектно — отговаря той.
Връщам се в стаята си да си прибера някои неща и откривам, че няма какво друго да взема, освен брошката с форма на сойка-присмехулка, която ми даде Мадж. Някой я е върнал в стаята ми след Игрите. Прекосяваме улиците в автомобил със затъмнени стъкла и стигаме до влака. Почти не ни остава време да се сбогуваме с Цина и Порша, макар че ще ги видим след няколко месеца, когато тръгнем на турне из окръзите за церемониите в чест на победата. По този начин Капитолът напомня на хората, че Игрите на глада всъщност никога не свършват. Ще ни връчват множество безполезни гравирани метални плочки и всички ще трябва да се преструват, че ни обичат.
Влакът потегля и ни потапя в истинска нощ, докато накрая излизаме от тунела и си поемам свободно дъх за първи път след Жътвата. Ефи ни придружава на връщане: Хеймич също, разбира се. Вечеряме обилно и се настаняваме мълчаливо пред телевизора, за да гледаме запис на интервюто. Докато се отдалечаваме от Капитола, с всяка секунда все повече започвам да си мисля за вкъщи. За Прим и мама. За Гейл. Извинявам се и отивам да сваля роклята и да облека обикновена риза и панталони. Измивам старателно грима от лицето си, прибирам косата си в обичайната плитка и пак заприличвам на себе си. Катнис Евърдийн. Момиче, което живее в Пласта. Ходи на лов в гората. Разменя улова си срещу стоки в „Таласъма“. Взирам се в огледалото, като се опитвам да си спомня коя съм и коя не съм. Когато отивам при останалите, допирът от ръката на Пийта, обвита около раменете ми, вече ми се струва чужд.
Влакът спира за малко, за да зареди с гориво, и ни позволяват да излезем навън да подишаме чист въздух. Вече не е необходимо да ни охраняват. Двамата с Пийта тръгваме надолу по пътеката, хванати за ръце, и сега, когато сме сами, не намирам какво да му кажа. Той спира, за да ми набере китка диви цветя. Когато ми ги поднася, полагам усилия да изглеждам доволна. Защото той няма откъде да знае, че розово-белите цветчета са връхчетата на стръкове див лук и ми напомнят единствено за часовете, през които съм ги събирала заедно с Гейл.
Гейл. От мисълта, че ще видя Гейл само след броени чарове, стомахът ми се свива. Но защо? Не мога да преценя напълно. Единственото ми усещане е, че лъжа някого, който ми има доверие. Или, по-точно, двама души. До този момент ми се разминаваше заради Игрите. Но върна ли се у дома, няма да има Игри, зад които да се скрия.