— О, да. Израснала е в града — казвам. Изглежда неучтиво да добавя, че никога не е споменавала хлебаря, освен за да похвали хляба му.
Вече сме пред вратата на стаята ми. Връщам му якето:
— Значи ще се видим сутринта.
— До скоро — казва той и тръгва по коридора.
Когато отварям вратата, червенокосото момиче прибира трикото и ботушите ми от пода, където ги оставих преди да взема душ. Искам да й се извиня за това, че може би й навлякох неприятности преди малко. Спомням си обаче, че не е разрешено да говоря с нея, освен ако не й давам заповед.
— О, съжалявам — казвам. — Трябваше да ги върна на Цина. Съжалявам. Може ли да му ги занесеш?
Без да ме поглежда в очите, тя кимва леко и тръгва да излиза.
Бях решила да й кажа, че съжалявам за случилото се на вечеря. Но знам, че имам много по-дълбоки причини за извинения. Че се срамувам, задето така и не се опитах да й помогна в гората. Че оставих онези от Капитола да убият момчето и да осакатят нея, без да си мръдна и пръста.
Точно както гледах Игрите.
Изритвам обувките си и се пъхам под завивките както съм с дрехите. Продължавам да треперя. Възможно е момичето изобщо да не ме помни. Но знам, че ме помни. Не забравяш лицето на човека, който е бил последната ти надежда. Издърпвам завивките над главата си, сякаш това ще ме предпази от червенокосото момиче, което не може да говори. Но чувствам как очите й се взират в мен през стените, вратите и завивките.
Питам се дали ще й е приятно да гледа как умирам.
7
Цяла нощ сънувам лоши сънища. Лицето на червенокосото момиче се преплита с кървави сцени от предишни Игри на глада, с образа на майка ми, когато се беше затворила в себе си и не чуваше нищо, с измършавялата и изплашена Прим. Крещя на баща ми да бяга, докато мината експлодира в милиони смъртоносни късчета светлина, стряскам се и се събуждам.
През прозореца се разсъмва. Капитолът има мъглив, призрачен вид. Боли ме глава, а през нощта изглежда съм прехапала бузата си. Опипвам с език разраненото място и усещам вкус на кръв.
Бавно се измъквам от леглото и влизам под душа. Натискам наслуки копчета по контролното табло и започват да ме обстрелват редуващи се мощни струи леденостудена и вряла вода, а аз подскачам от крак на крак. После ме залива вълна от лимонова пяна и се налага да я махам от себе си с четка. Е, нищо. Поне кръвта ми се раздвижи.
След като съм изсушена, а тялото ми — намазано с овлажняващ лосион, откривам, че са ми оставили дрехи пред вратата на дрешника. Впити черни панталони, виненочервена туника с дълъг ръкав и кожени обувки. Прибирам косата си в плитка. За пръв път от сутринта на Жътвата приличам на себе си. Никакви натруфени прически и дрехи, никакви пламтящи пелерини. Такава, каквато винаги съм била. С вид, сякаш съм тръгнала към гората. Това ме успокоява.
Хеймич не е уточнил кога ще се срещнем за закуска, а и тази сутрин никой не ме потърси, но съм гладна и тръгвам по коридора към трапезарията с надеждата, че ще има храна. Не оставам разочарована. Все още няма никой, но дългата странична маса е отрупана с поне двайсет блюда. Млад мъж, авокс, стои мирно до подредената храна. Питам го дали може да си сервирам сама и той кимва. Отрупвам чинията си с яйца, наденици, маслени сладкиши, гъсто покрити с оранжеви сладка и конфитюри, бледолилави резени пъпеш. Докато пирувам, гледам как слънцето се издига над Капитола. Сипвам си втора чиния гореща зърнена каша, задушена в телешки бульон. Накрая пълня една чиния с кифли и сядам на масата, като чупя късчета и ги топя в горещ шоколад, както правеше Пийта във влака.
Мислите ми се насочват към майка ми и Прим. Трябва да са станали. Майка ми сигурно приготвя закуската им от царевична каша. Прим дои козата си преди училище. Само преди две сутрини си бях у дома. Възможно ли е да е истина? Да, само преди две. А колко празна ми се струва къщата сега, дори от разстояние. Какво ли са казали снощи за огнения ми дебют на Игрите? Дали са изпитали някаква надежда или просто са изпаднали в още по-голям ужас, когато са видели реалността — двайсет и четиримата трибути, събрани заедно, от които само един може да оцелее?
Хеймич и Пийта влизат, казват ми добро утро и пълнят чиниите си. Дразни ме това, че Пийта е облечен точно по същия начин като мен. Трябва да си поговоря с Цина. Тази постановка с близнаците ще се провали, щом започнат Игрите. Те със сигурност го знаят. После си спомням нареждането на Хеймич да правя точно каквото ми казват стилистите. Ако не беше Цина, а някой друг, може би нямаше да го послушам. Но след снощния триумф нямам особено основание да критикувам избора му.
Нервна съм заради обучението. През следващите три дни всички трибути ще се упражняват заедно. На третия ден следобед всеки от нас ще получи възможност да се представи самостоятелно пред гейм-мейкърите. От мисълта да се срещна очи в очи с останалите трибути ми прилошава. Отново и отново въртя в ръце кифлата, която току-що съм взела от панера, но апетитът ми е изчезнал.