Сега, когато вече знам, че това дете е тук, е трудно да не му обръщам внимание. Тя се промъква и се присъединява към нас в различни пунктове. Също като мен, тя разбира от растения, катери се с лекота и умее да се прицелва добре. Всеки път улучва мишената с прашка. Но какво е една прашка срещу сто и десет килограмово момче с меч?
Когато пак сме на етажа на Окръг 12 за закуска и вечеря, Хеймич и Ефи ни разпитват най-подробно за всеки миг от деня. Какво сме правили, кой ни е наблюдавал, какво е мнението ни за останалите трибути. Цина и Порша не се мяркат наоколо, тъй че няма кой да внесе нотка на нормалност на масата. Хеймич и Ефи вече не се карат. Вместо това, изглежда, са на едно мнение, решени да ни приведат във форма, засипват ни с безкрайни указания какво трябва и какво не трябва да правим по време на обучението. Пийта е по-търпелив, но на мен започва да ми втръсва и се мръщя.
На втората вечер, когато най-после успяваме да се измъкнем, за да си легнем, Пийта промърморва:
— Някой трябва да вземе на Хеймич едно питие.
Издавам звук, който е нещо средно между сумтене и смях. После се овладявам. Мислите ми вече са твърде объркани от опитите да преценявам кога трябва да се държим като приятели и кога — не. Поне когато излезем на арената, ще знам със сигурност какви са отношенията между нас.
— Недей. Хайде да не се преструваме, когато наоколо няма никой.
— Добре, Катнис — казва уморено той. След това вече разговаряме само пред хората.
На третия ден от обучението започват да ни извикват от обяд за личните ни срещи с гейм-мейкърите. Окръг по окръг, първо момчето, после момичето трибут. Както обикновено, Окръг 12 е последен. Мотаем се и чакаме в трапезарията, тъй като не сме сигурни къде другаде да отидем. Тези, които излизат, повече не се връщат. Стаята започва да се опразва и напрежението поради принудата да се държим дружелюбно, намалява. Когато извикват Ру, вече сме останали сами. Седим мълчаливо, докато идва ред на Пийта. Той се изправя.
— Не забравяй какво каза Хеймич: покажи какво можеш с тежестите. — Думите излизат от устата ми без позволение.
— Благодаря, ще го запомня — казва той. — А ти… стреляй право в целта.
Кимвам. Не знам защо изобщо казах нещо. Но ако загубя, предпочитам да спечели Пийта, а не някой от останалите. По-добре е за нашия окръг, за майка ми и за Прим.
След петнайсетина минути извикват моето име. Приглаждам косата си, изправям рамене и влизам в гимнастическия салон. Веднага разбирам, че съм в беда. Гейм-мейкърите са тук прекалено дълго време. Изгледали са вече двайсет и три демонстрации. Повечето са изпили твърде много вино. Единственото им желание е да се приберат вкъщи.
Не ми остава нищо друго, освен да се придържам към плана. Отивам до пункта за стрелба с лък. О, какви оръжия! От дни ме сърбяха ръцете да се добера до тях! Лъкове, изработени от дърво, пластмаса, метал и материали, които дори не знам как се казват. Украсени с пера стрели, изработени в безупречно еднакви линии. Избирам си един лък, опъвам тетивата и мятам през рамо принадлежащия към него колчан със стрели. Има определен обхват за стрелба, но той е твърде ограничен. Стандартни мишени с кръг в средата и човешки силуети. Отивам до центъра на гимнастическия салон и избирам първата си цел. Чучелото, използвано при упражненията с ножове. Още докато опъвам назад тетивата на лъка, разбирам, че нещо не е наред. Кордата е по-обтегната от онази, с която съм свикнала. Стрелата е по-неподатлива и твърда. Пропускам чучелото с пет сантиметра и изгубвам малкото внимание, което успявах да привлека досега. За миг се чувствам унижена, после се отправям отново към стандартната мишена с кръг в средата. Стрелям отново и отново, докато успявам да почувствам новото оръжие.
Връщам се в средата на гимнастическия салон, заемам първоначалната си позиция и пронизвам чучелото право в сърцето. После прерязвам въжето, на което е окачена боксовата круша, пълна с пясък, тя се разкъсва, пада с трясък на земята и се разпилява. Без да спирам, се премятам през рамо, заставам на едно коляно и запращам стрелата в една от лампите, окачени на тавана на гимнастическия салон. От нея избухва дъжд от искри.
Това е отлична стрелба. Обръщам се към гейм-мейкърите. Неколцина кимат одобрително, но вниманието на повечето е приковано върху печеното прасе, което току-що е поднесено на банкетната трапеза.
Внезапно ме обзема ярост, че докато залагам на карта живота си, те дори не проявяват любезността да ми обърнат внимание. Че съм изместена от едно мъртво прасе. Сърцето ми се разтуптява. Усещам, че лицето ми гори. Без да се замисля, измъквам една стрела от колчана и я изстрелвам право към масата на гейм-мейкърите. Чувам тревожни викове, хората се разбягват. Стрелата пронизва ябълката в устата на прасето и го приковава в стената отзад. Всички ме гледат и не могат да повярват на очите си.