Мускулите ми реагират, но този път не достатъчно бързо. Огненото кълбо се разбива в земята до мен, но преди това се плъзга по десния ми прасец. При вида на пламналия си крачол обезумявам. Въртя се и лазя на четири крака, пищя и се мъча да се измъкна от този ужас. Когато най-после съм в състояние да мисля, започвам да търкам крака си напред-назад по земята и почти го угасявам. Но после, без да се замисля, откъсвам останалата част от крачола с голи ръце.
Сядам на земята, на няколко метра от огъня, запален от кълбото. Изпитвам ужасна болка в крака, ръцете ми са покрити с червени мехури. Треперя толкова силно, че не мога да помръдна. Ако гейм-мейкърите искат да ме довършат, сега е моментът.
Чувам гласа на Цина, който ми навява мисли за огнени дрехи и искрящи скъпоценни камъни: „Катнис, момичето, което гореше“. От този слоган гейм-мейкърите вероятно припадат от смях. Може би именно красивите костюми на Цина са ми навлекли точно този вид мъчение. Знам, че не е можел да го предвиди и сигурно сега му е мъчно за мен, защото ми се струва, че наистина съм му симпатична. Все пак, може би щеше да е по-безопасно за мен, ако бях излязла чисто гола в колесницата.
Атаката вече свърши. Гейм-мейкърите не искат да умра. Поне засега. Всеки знае, че могат да ни унищожат само секунди след гонга. Истинското удоволствие от Игрите на глада е да гледаш как трибутите се избиват взаимно. От време на време гейм-мейкърите убиват някой трибут, просто за да напомнят на играчите, че могат. Но главно ни манипулират, за да се изправим един срещу друг. Което означава, че ако вече не ме обстрелват, то наблизо има поне един трибут.
Ако можех, щях да се кача на някое дърво и да се скрия, но димът все още е толкова гъст, че ще ме убие. Изправям се с усилие на волята и с накуцване се отдалечавам от огнената стена, която озарява небето. Огънят остава назад, следват ме само вонящите черни облаци дим.
Започва леко да просветлява. Съмва се. Слънчевите лъчи се прокрадват през спирали от дим. Видимостта е лоша. Не виждам на повече от петнайсетина метра. Нищо чудно наблизо да се крие някой трибут. Трябва да извадя ножа си, за да съм готова, но се съмнявам, че ще мога да го задържа за дълго. Кракът ме боли много повече от ръцете. Мразя изгарянията, винаги съм ги мразила, дори да се изгоря съвсем леко, когато изваждам филия от печката. За мен това е най-неприятната болка, но болка като тази не съм изпитвала никога досега.
Толкова съм изтощена, че не забелязвам как нагазвам в езерцето. Там има извор, бликащ от процеп в скалите, и прохладната му вода е истинско блаженство. Потапям ръце в нея и изпитвам моментално облекчение. Нали майка ми все така казва? Ако се изгориш, веднага обливаш мястото със студената вода? И вече не пари? Но тя говори за дребни изгаряния. Сигурно би го препоръчала за ръцете ми. Но за крака ми? Още не съм събрала смелост да го разгледам, но знам, че е рана от съвсем друга категория.
Известно време лежа по корем на брега на езерцето, разклащам крака във водата и разглеждам малките пламъчета върху ноктите си, които започват да се лющят. Хубаво. Наситих се на огъня за цял живот.
Измивам кръвта и пепелта от лицето си. Опитвам се да си припомня всичко, което знам за изгарянията. Те са често явление в Пласта, където готвим и отопляваме домовете си с въглища. А и произшествията в мината… Веднъж едно семейство донесе изпаднал в безсъзнание млад мъж и молеше майка ми да му помогне. Лекарят на окръга, който лекува миньорите, го беше отписал, беше казал на семейството да си го прибере да умре вкъщи. Но те не искаха да се примирят с това. Той лежеше на кухненската маса, безчувствен за света. Зърнах раната на бедрото му — обгорена плът, зейнала чак до костта, — преди да избягам навън. Отидох в гората и ловувах цял ден, преследвана от образа на онзи ужасен крак, и от спомените за смъртта на баща ми. Странното беше, че Прим, която се плаши и от сянката си, остана да помага. Майка ми казва, че лечителите се раждат, а не се създават. Двете направиха всичко възможно, но човекът умря, точно както предрече лекарят.