Пробожда ме страх, но проявявам достатъчно разум да остана неподвижна. В края на краищата, не знам какви оси живеят тук. Може да са от обикновените, които не те закачат, ако и ти не ги закачаш. Но това са Игрите на глада и обикновените неща са извън правилата. По-вероятно е да са една от мутациите на Капитола — хрътоси. Също като сойките-бъбрици, тези оси-убийци са били създадени в лаборатория и стратегически разположени като пехотни мини из окръзите по време на войната. По-едри от обикновените оси, те имат характерно тяло с цвят на чисто злато и жило, от което при допир се надига бучка с големината на слива. Много хора не могат да издържат на повече от две-три ужилвания. Други умират веднага. А оцелелите често се побъркват от халюцинациите, които отровата им предизвиква. Има и още нещо: тези оси преследват всеки, който разбута гнездото им, и се стремят да го убият. Точно оттам идва това „хрът“ в името.
След войната унищожили всички гнезда около Капитола, но онези в близост до окръзите оставили недокоснати. Като още едно напомняне за слабостта ни, предполагам, също като Игрите на глада. Още една причина да не излизаме извън оградата на Окръг 12. Когато с Гейл забележим гнездо на хрътоси, веднага тръгваме в обратната посока.
Така че, такова гнездо ли виси над мен? Поглеждам назад към Ру за помощ, но тя се е спотаила в клоните на дървото си.
При сегашните обстоятелства едва ли има значение какъв вид гнездо на оси е това. Ранена съм и съм в капан. Тъмнината ми даде малко почивка, но на разсъмване професионалистите вече ще са измислили как да ме убият. Няма начин да постъпят другояче, след като ги поставих в толкова глупаво положение. Може би това гнездо е единствената ми възможност. Ако успея да го пусна върху тях, може би има шанс да избягам. Но ще изложа живота си на риск.
Разбира се, никога няма да успея да се доближа до самото гнездо достатъчно, за да го сваля. Ще трябва да прережа клона при ствола на дървото и да съборя всичко. Назъбената част от ножа ми сигурно ще се справи с тази задача. Но дали ръцете ми ще се справят? И дали вибрацията от рязането ще разбуни рояка? А какво ще стане, ако професионалистите се досетят какво правя и преместят лагера си? Всичко ще пропадне.
Осъзнавам, че най-добрият шанс да прережа клона, без да ме забележат, ще бъде по време на химна. Той сигурно ще започне всеки момент. Измъквам се от чувала, проверявам дали ножът е здраво закрепен на колана ми и започвам да се катеря нагоре. Това само по себе си е опасно, тъй като клоните стават прекалено тънки дори за мен, но не се отказвам. Когато стигам до клона, който поддържа гнездото, жуженето започва да се чува по-ясно. Но все още е доста приглушено за хрътоси. От пушека е, минава ми през ум. Упоил ги е. Това е бил единственият начин, по който бунтовниците са се бранили от осите.
Гербът на столицата проблясва над мен и гръмко се разнася химнът. Сега или никога, мисля си аз и започвам да режа. По дясната ми ръка избиват мехури, докато несръчно прокарвам ножа напред-назад. Щом успявам да направя един прорез, работата вече не изисква толкова усилия, но е почти непосилна за мен. Стисвам зъби и продължавам да режа, като от време на време хвърлям поглед към небето и установявам, че днес не е загинал никой. Нищо. Публиката ще е доволна от зрелището — ранена съм, не мога да се измъкна от дървото и глутницата е под мен. Но химнът е към края си, прерязала съм само три четвърти от клона, когато музиката спира, небето потъмнява и съм принудена да спра.
Сега какво? Вероятно мога да довърша работата и пипнешком, но това едва ли е най-умният план. Ако осите са много замаяни, ако гнездото се заплете в клоните, докато пада, ако се опитам да избягам, всичко това може да се окаже смъртоносна загуба на време. По-добре, мисля си аз, да се промъкна тук горе призори и тогава да запратя гнездото сред враговете си.
Факлите на професионалистите излъчват слаба светлина, достатъчно, за да се върна на моя клон, където намирам най-приятната изненада, която съм получавала в живота си. Върху спалния ми чувал се мъдри пластмасово бурканче, прикрепено към сребрист парашут. Първото ми дарение от спонсор! Хеймич сигурно е накарал да ми го изпратят по време на химна. Бурканчето е малко и лесно се побира в шепата ми. Какво ли може да е това? Със сигурност не е храна. Развъртам капачето и по миризмата познавам, че е лекарство. Предпазливо докосвам мехлема. Пулсирането в пръстите ми изчезва.
— О, Хеймич — прошепвам. — Благодаря ти. — Не ме е забравил. Не ме е оставил на произвола на съдбата. Лекарството сигурно струва астрономическа сума. Вероятно не един, а много спонсори са участвали в купуването на това единствено миниатюрно бурканче. За мен то е безценно.