Гнездото е празна черупка. Осите са отлетели в преследване на останалите. Едва ли ще се върнат, но не искам да рискувам. Слизам бързо от дървото, скачам на земята и побягвам в обратната посока. Отровата действа и залитам, но успявам да се върна при малкото езерце и се потапям във водата — за всеки случай, ако наоколо има още оси. След около пет минути се завличам при скалите. Разказите на хора, ужилени от хрътос, не са преувеличени. Ужиленото място на коляното ми е с големината по-скоро на портокал, отколкото на слива. От дупчиците, откъдето измъкнах жилата, се процежда зелена течност с противна миризма.
Отокът. Болката. Процеждащата се отрова. Споменът за Глимър, която умира в конвулсии на земята. Събраха ми се прекалено много неща още преди изгрев-слънце. Не искам да мисля как изглежда Глимър сега — с обезформено тяло и вдървяващи се пръсти на ръцете, все още държащи лъка…
Лъкът! По някакъв начин в объркания ми ум една мисъл се свързва с друга, изправям се на крака и тръгвам с олюляване през дърветата обратно към Глимър. Лъкът. Стрелите. Трябва да ги взема. Не съм чула гръм от оръдията, така че може би Глимър е в нещо като кома, а сърцето й все още се бори с отровата на осите. Но щом спре и оръдието оповести смъртта й, ще пристигне ховъркрафтът, за да прибере тялото й, и ще отнесе завинаги единствения лък и колчан със стрели, които съм видяла в тези Игри. Няма да позволя пак да се изплъзнат от ръцете ми!
Стигам до Глимър точно когато оръдието гръмва. Хрътосите са изчезнали. Това момиче, толкова зашеметяващо красиво в златистата си рокля вечерта на интервютата, сега е неузнаваемо — чертите на лицето й са заличени, ръцете и краката й са три пъти по-големи. Мехурите от ужилванията започват да се пукат и да разпръскват около нея воняща зелена течност. Налага се да счупя с камък няколко пръста, за да освободя лъка. Колчанът със стрели е затиснат под гърба й. Опитвам се да преобърна тялото й, като я дърпам за едната ръка, но плътта се разпада в ръцете ми, а аз се стоварвам на земята.
Истина ли е всичко това? Или вече започнаха халюцинациите? Стисвам здраво очи и се мъча да дишам през устата, като си заповядвам да не допусна да ми прилошее. Закуската трябва да се задържи в стомаха ми: може да минат дни, преди да намеря храна. Изгърмява второ оръдие и предполагам, че току-що е умряло момичето от Окръг 4. Птиците млъкват, а после една надава предупредителен писък, който означава, че всеки момент ще се появи ховъркрафтът. В объркването си мисля, че идва за Глимър, макар че не е логично, тъй като все още съм в кадър, все още се боря да се добера до стрелите. Успявам да се изправя на колене и дърветата около мен започват да се въртят. В средата на небето зървам ховъркрафта. Хвърлям се върху тялото на Глимър, сякаш за да го защитя, но после виждам как вдигат във въздуха момичето от Окръг 4 и то изчезва.
„Действай!“, заповядвам си аз. Стискам зъби, заравям ръце под тялото на Глимър, хващам това, което трябва да е гръдният й кош, и със сила я обръщам по корем. Нямам избор. Сега дишам учестено, цялото нещо е толкова кошмарно и губя представа за реалността. Дърпам сребристия колчан със стрели, но той се е захванал в нещо, в сребърния й нож или в нещо друго, докато накрая успявам да го издърпам и освободя. Точно съм обгърнала колчана с ръце, когато откъм храстите чувам стъпки и осъзнавам, че професионалистите са се върнали. Върнали са се, за да ме убият, или да си приберат оръжията, или и за двете.
Вече е късно да бягам. Измъквам една хлъзгава от слуз стрела от колчана и се мъча да я закрепя на тетивата, но вместо една тетива виждам три, а вонята от ужилванията е толкова отблъскваща, че не успявам. Не успявам. Не успявам.
Безпомощна съм, когато първият ловец се втурва с трясък през дърветата, с вдигнато копие, готово за хвърляне. Шокът върху лицето на Пийта не ми говори нищо. Чакам удара. Вместо това той отпуска ръка.
— Какво правиш още тук? — изсъсква ми той. Гледам го с безумен поглед. От едно ужилено място под ухото му бавно се стича струйка вода. Цялото му тяло заискрява, сякаш са го потопили в роса. — Полудяла ли си? — Сега той ме побутва с дръжката на копието. — Ставай! Ставай! — Надигам се, но той продължава да ме бута. Какво? Какво става? Той ме изблъсква със сила от себе си. — Бягай! — изкрещява. — Бягай!