Зад него Катон си проправя път с меча през храстите. Той също е искрящо мокър и под едното око има голяма подутина от ужилване. Забелязвам проблясъка на слънчевата светлина върху меча му и правя каквото ми казва Пийта — хващам здраво лъка и стрелите и бягам. Блъскам се в изпречилите се на пътя ми дървета, мъча се да запазя равновесие, препъвам се и падам, но бягам. Профучавам обратно покрай езерцето и влизам в непозната гора. Светът започва заплашително да се изкривява. Една пеперуда се издува като балон, достига размерите на къща, после се пръсва и политат милиони звезди. Дърветата се превръщат в кръв и се разплискват по ботушите ми. От пришките по ръцете ми изпълзяват мравки и не мога да се отърся от тях. Пълзят нагоре по ръцете и по врата ми. Някой безкрайно и пронизително пищи, без да си поеме дъх. Смътно си давам сметка, че това сигурно съм аз. Препъвам се и падам в една дупка, оградена с мънички оранжеви мехурчета, които жужат като гнездо на хрътоси. Свивам се, опирам глава в коленете си и зачаквам смъртта.
Повдига ми се и не знам къде се намирам, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: Пийта Меларк току-що ми спаси живота.
После мравките забиват жила в очите ми и припадам.
15
Унасям се в кошмар, от който се събуждам многократно само за да открия, че ме очаква по-голям ужас. Всички неща, от които се страхувам най-много, всички неща, които се страхувам, че могат да се случат на другите, се появяват с толкова ярки подробности в съзнанието ми, че не мога да не повярвам, че са истински. При всяко събуждане си мисля: Най-после, свърши, но не е свършило. Това е само началото на нова серия от изтезания. По колко начина виждам да умира Прим? Или преживявам отново последните мигове на баща си? Чувствам как разкъсват собственото ми тяло? Такова е предназначението на отровата, толкова прецизно е разработена, че да открива точно онова място в мозъка, където живее страхът.
Когато най-после все пак идвам на себе си, лежа неподвижна, в очакване на следващата атака от ужасни картини. Но може би организмът ми най-после е изхвърлил отровата и сега се чувствам съсипана и изнемощяла. Продължавам да лежа свита на кълбо. Повдигам ръка към очите си и установявам, че са здрави и незасегнати от несъществуващите мравки. Болят ме толкова много части от тялото, че не си струва да ги преглеждам една по една. Много бавно се надигам и сядам. Намирам се в плитка дупка, пълна не с жужащите оранжеви мехурчета от халюцинацията ми, а със сухи листа. Дрехите ми са влажни, но не знам дали от езерна вода, роса, дъжд или пот. Дълго време единственото, което мога да правя, е да отпивам малки глътки от бутилката си и да гледам как един бръмбар пълзи нагоре по близкия храст — разпознавам го, казва се орлови нокти.
Откога лежа тук? Беше сутрин, когато загубих разсъдък. Сега е следобед. Но схванатите стави ми подсказват, че е минал повече от един ден, може би дори два. Ако е така, няма как да разбера кои трибути са оцелели след атаката на хрътосите. Знам, че Глимър и момичето от Окръг 4 са мъртви. Но там бяха още и момчето от Окръг 1, двамата трибути от Окръг 2 и Пийта. Дали са умрели от ужилванията? Ако са оживели, последните им дни със сигурност трябва да са били не по-малко ужасни от моите. Ами Ру? Тя е толкова мъничка, че вероятно не е нужна много отрова, за да я убие. Но пък… хрътосите е трябвало да я настигнат, а тя имаше добра преднина.
Противен вкус на гнило изпълва устата ми и водата не може да го махне. Завличам се до орловите нокти и откъсвам едно цветче. Внимателно измъквам тичинката през цветчето и поставям капката нектар върху езика си. Сладостта се разнася из цялата ми уста, надолу по гърлото ми, като стопля вените ми със спомени за лятото, за родните ми гори и за Гейл до мен. Кой знае защо си спомням нещата, които обсъждахме през онази последна сутрин:
„Бихме могли да го направим, нали знаеш“.
„Кое?“
„Да напуснем окръга. Да избягаме. Да живеем в гората. Ти и аз, ние бихме могли да се справим“.
И внезапно вече си мисля не за Гейл, а за Пийта, и… Пийта! Той ми спаси живота. Защото когато се срещнахме, вече не можех да различа кое е действителност и кое — халюцинация, предизвикана от отровата на хрътосите. Но ако наистина го е направил — а дълбоко в себе си знам, че е така, — с каква цел? Дали само играеше ролята на влюбен, която възприе по време на интервюто? Или наистина се опитваше да ме спаси? И ако е така, какво търсеше при професионалистите? Нещата не се връзват.