За миг няма отговор. После едното око на Ру леко се показва иззад ствола.
— Искаш ме за съюзник?
— Защо не? Ти ме спаси с онези хрътоси. Достатъчно умна си, щом си още жива. А и изглежда не мога да се отърва от теб. — Тя ме гледа и примигва, докато се опитва да реши.
— Гладна ли си? — Виждам я как преглъща с усилие и очите й се стрелват към месото. — Идвай тогава. Днес убих две животни.
Ру предпазливо излиза на открито.
— Мога да излекувам ужилванията ти.
— Наистина ли? — питам аз. — Как?
Тя започва да рови в раницата си и измъква шепа листа. Почти съм сигурна, че са същите, които използва майка ми.
— Къде ги намери?
— Съвсем наблизо. Всички носим със себе си такива, когато работим в овощните градини. Там са останали много гнезда — казва Ру. — Тук също има много.
— Точно така. Ти си от Окръг 11. Земеделският окръг — казвам аз. — Овощни градини, а? Сигурно затова можеш така да прелиташ по дърветата, сякаш имаш криле. — Ру се усмихва. Улучила съм едно от малкото неща, с които заслужено се гордее. — Е, добре, хайде излекувай ме.
Излягам се до огъня и навивам нагоре крачола на панталона си, за да оголя коляното си. За моя изненада Ру слага шепата листа в устата си и започва да ги дъвче. Майка ми използва други методи, но тук едва ли разполагаме с много възможности. След около минута Ру притиска върху коляното ми лепкав зелен компрес от сдъвкани листа и слюнка.
— Ох! — Звукът излиза от устата ми, преди да успея да го спра. Листата изсмукват болката от ужилването като пиявици.
Ру се разсмива:
— Добре, че си се сетила да извадиш жилата, иначе щеше да си много по-зле.
— Излекувай ми врата! Излекувай ми бузата! — почти я умолявам.
Ру натъпква в устата си нова шепа листа, и скоро вече се смея — толкова сладостно е облекчението. Забелязвам дълга рана от изгаряне върху ръката на Ру над лакътя.
— Имам нещо за това. — Оставям настрана оръжията си и намазвам ръката й с лекарството против изгаряне.
— Имаш добри спонсори — казва тя с копнеж.
— Ти получи ли вече нещо? — питам. Тя поклаща глава. — Обаче ще получиш. Гледай. Колкото повече се приближаваме към края, толкова по-ясно хората ще разбират колко си умна. — Обръщам месото.
— Нали не се шегуваше, като каза, че искаш да съм ти съюзник? — пита тя.
— Не, наистина искам — отвръщам аз. Почти чувам как Хеймич надава стон, докато се съюзявам с това крехко дете. Но я искам. Защото умее да оцелява и имам доверие в нея, и защо да не си призная? Прилича ми на Прим.
— Добре — казва тя и протяга ръка. Ръкуваме се. — Значи се разбрахме.
Разбира се, подобно споразумение може да бъде само временно, но не споменаваме това.
Ру допринася за яденето с голяма шепа от някакви твърди корени. Изпечени на огъня, те имат острия сладникав вкус на пащърнак. Разпознава и птицата — в нейния окръг я наричат дива гъска. Разказва, че понякога в овощната градина влиза някое заблудено ято и тогава успяват да си сготвят приличен обяд. За известно време слагаме край на всички разговори, докато напълним стомасите си. Месото на гъската е вкусно и толкова тлъсто, че като отхапеш, мазнината се стича по брадичката ти.
— О-о… — въздиша Ру. — Никога не са ми давали цяло бутче.
Готова съм да се обзаложа, че е така. Сигурно рядко й попада месо.
— Вземи и другото — казвам.
— Наистина ли? — пита тя.
— Вземи каквото искаш. Сега, след като имам лък и стрели, мога да набавя още. Освен това имам примки. Ще ти покажа как да ги залагаш — казвам. Ру все още гледа нерешително към бутчето. — Хайде, вземи го — казвам, като го слагам в ръцете й. — И без друго ще изкара само няколко дни, а имаме цялата птица плюс заека. — Щом хваща кълката, апетитът й надделява и тя отхапва огромна хапка.
— Все си мислех, че вие в Окръг 11 сигурно имате много повече за ядене от нас. Нали се сещаш, щом като отглеждате храната… — казвам.
Очите на Ру се разширяват:
— О, не, не ни е разрешено да ядем от реколтата.
— Да не би да ви арестуват или нещо такова? — питам аз.
— Бият те с камшик и карат всички останали да гледат — казва Ру. — Кметът много стриктно спазва това.
По изражението й се досещам, че подобни събития не са особено необичайни. Публичното бичуване е рядкост в Окръг 12, макар че от време на време има по някое. Строго погледнато, Гейл и аз можем да си изкараме боя всеки ден заради бракониерство в гората — е, всъщност, строго погледнато, можем да си изпатим много по-зле, — само че всички служители на властта купуват месо от нас. Освен това на нашия кмет, бащата на Мадж, изглежда такива неща не му допадат особено. Може би фактът, че сме най-непрестижният, най-бедният, най-осмиваният окръг в страната, си има своите предимства. Например Капитолът не се интересува много-много от нас, стига да произвеждаме определеното количество въглища.