Не отговарям. Ако Пийта наистина ме е спасил, пак съм му задължена. А този дълг не може да бъде върнат.
— Ако го е направил, вероятно всичко е било само част от преструвката му. Нали се сещаш, за да накара хората да мислят, че е влюбен в мен.
— О-о — казва замислено Ру, — май не е преструвка.
— Разбира се, че е преструвка. Измислиха го двамата с ментора ни. — Химнът свършва и небето потъмнява. — Хайде да пробваме очилата. — Измъквам ги и ги слагам. Ру не се е шегувала. Виждам всичко — от листата по дърветата до един скункс, който върви бавно през храстите най-малко на петнайсетина метра от нас. Стига да искам, мога да го убия. Мога да убия всеки.
— Питам се кой ли още има такива очила — казвам.
— Професионалистите имат два чифта. Но те там край езерото имат всичко — отговаря Ру. — И са много силни.
— И ние сме силни — казвам аз. — Само че по различен начин.
— Ти си силна. Ти можеш да стреляш — казва тя. — Аз какво мога да правя?
— Можеш да се изхранваш. А те могат ли? — питам.
— Не им са налага. Имат купища храна — казва Ру.
— Да кажем, че нямаха. Да кажем, че запасите им изчезнат. Колко ще издържат? — питам аз. — Все пак това са Игрите на глада, нали така?
— Но, Катнис, те не са гладни — казва Ру.
— Не, не са. Това е проблемът — съгласявам се. И за пръв път имам план. План, който не е мотивиран от необходимостта да бягам и да се крия. План за нападение. — Според мен ще трябва да се погрижим за това, Ру.
16
Ру е решила да ми се довери изцяло. Разбирам това, защото веднага щом химнът свършва, тя се сгушва в мен и заспива. Явно и аз нямам и никакви опасения по отношение на нея, тъй като не вземам особени предпазни мерки. Ако искаше смъртта ми, трябваше просто да изчезне от онова дърво, без да ми покаже гнездото на хрътосите. Някъде дълбоко в себе си знам очевидното. Не може и двете да спечелим тези Игри. Но тъй като шансовете засега са, че и двете няма да оцелеем, изхвърлям тази мисъл от главата си.
Вместо това се насочвам към най-новата си идея за професионалистите и техните припаси. Двете с Ру трябва да намерим някакъв начин да унищожим храната им. Напълно съм сигурна, че ще им е много трудно да се изхранват. По традиция стратегията на професионалните трибути е още от самото начало да завземат цялата храна и да действат от тази позиция. Годините, през които не я бяха опазили добре — в единия случай я унищожи стадо отвратителни влечуги, другия път я отнесе предизвикано от гейм-мейкърите наводнение — са всъщност тези, когато победители станаха трибути от други окръзи. Фактът, че професионалистите се хранят по-добре още от малки, всъщност им пречи, защото не умеят да гладуват. Не така, както умеем ние с Ру.
Но съм прекалено изтощена, за да се заема с подробен план още тази вечер. Заздравяващите рани, все още леко замаяната ми от отровата глава и топлината на Ру до мен, сгушила глава на рамото ми, ми вдъхват усещане за сигурност. За пръв път си давам сметка колко самотна бях на арената; колко успокояващо може да бъде присъствието на друго човешко същество. Предавам се на съня, като решавам, че утре ще си разменим ролите. Утре професионалистите ще са тези, които ще трябва да се тревожат.
Гърмежът на оръдието ме стряска и ме събужда. Небето просветлява, птиците вече чуруликат. Ру кацва на един клон срещу мен, обгърнала нещо с двете си ръце. Чакаме да чуем още изстрели, но няма такива.
— Кой според теб беше това? — Не мога да не си помисля за Пийта.
— Не знам. Може да е всеки — казва Ру. — Сигурно довечера ще разберем.
— Повтори ми кои останаха — моля я аз.
— Момчето от Окръг 1. Двамата трибути от 2. Момчето от Трети. Треш и аз. И вие с Пийта — казва Ру. — Това прави осем. Чакай, и момчето от Десети окръг, онова със сакатия крак. С него са девет.
Има и още някой, но и двете не можем да си спомним кой.
— Питам се как ли е умрял последният — казва Ру.
— Няма как да разберем. Но е добре за нас. Една смърт би трябвало да задържи за малко вниманието на тълпата. Може би ще имаме време да направим нещо, преди гейм-мейкърите да решат, че нещата се развиват твърде бавно. Какво държиш в ръцете си?
— Закуска — казва Ру, протяга ръце и виждам две големи яйца.
— Какви са? — питам.
— Не съм сигурна. Оттатък има едно блатисто място. От някаква водна птица са — казва тя.
Хубаво ще е да ги сготвим, но не ни се рискува да палим огън. Предполагам, че загиналият днес трибут е бил жертва на професионалистите, което означава, че са се съвзели достатъчно, за да влязат отново в Игрите. Изсмукваме яйцата, изяждаме по едно заешко бутче и малко къпини. Това по всички представи е добра закуска.