Не ми трябва много време да стигна до мястото, където се отклоних, за да отида в лагера на професионалистите. Няма и следа от Пийта, но това не ме изненадва. След нападението на хрътосите три пъти пребродих този участък. Ако той беше наблизо, със сигурност щях да забележа нещо. Потокът започва да лъкатуши наляво и навлиза в една част от гората, която не ми е позната. Кални брегове, покрити с преплетени водни растения, водят към големи камъни, които стават все по-големи, докато накрая започвам да се чувствам като хваната в капан. Сега вече няма да е лесно да избягам от потока. И да отблъсна нападението на Катон или Треш, докато се катеря по този каменист терен. Всъщност точно когато съм почти убедена, че съм на съвсем погрешен път и че едно ранено момче не би било в състояние да маневрира по този поток, да влиза и да се отдалечава от него, виждам кървавата следа, спускаща се надолу по един каменен блок. Тя вече отдавна е засъхнала, но размазаните линии, простиращи се от единия до другия край, подсказват, че някой — който може би не е имал пълен контрол над умствените си способности — се е опитал да я изтрие.
Започвам да го търся, като обвивам с ръце скалите и бавно се придвижвам в посока на кръвта. Откривам още няколко кървави петна, едното с полепнали по него конци, но никакъв признак на живот. Разплаквам се и шепна името му: „Пийта! Пийта!“ После на едно невзрачно дърво каца сойка-присмехулка и започва да ме имитира, затова спирам. Предавам се и слизам отново при потока, замислена. Трябва да е продължил нататък. Някъде по-надолу.
Едва съм стъпила във водата, когато чувам глас:
— Идваш да ме довършиш ли, скъпа?
Рязко се обръщам. Дойде отляво, затова не го чух много добре. А гласът беше дрезгав и слаб. И въпреки това, трябва да е бил Пийта. Кой друг на арената би ме нарекъл „скъпа“? Очите ми оглеждат брега, но там няма нищо. В подножието на скалите има само кал и трева.
— Пийта? — прошепвам. — Къде си? — Няма отговор. Възможно ли е просто да съм си въобразила? Не. Сигурна съм, че го чух, и то съвсем наблизо. — Пийта? — Промъквам се покрай брега.
— Е, не ме настъпвай.
Отскачам назад. Гласът му се чу точно под краката ми. И въпреки това все още няма нищо. После очите му се отварят, непогрешимо сини сред кафявата кал и зелените листа. Ахвам и съм възнаградена с проблясване на бели зъби, когато той се засмива.
Маскировката е безупречна. Забравете за хвърлянето на тежести. Пийта сигурно е използвал индивидуалните си тренировки при гейм-мейкърите, за да се маскира като дърво. Или като камък. Или като тинест речен бряг, обрасъл с растителност.
— Затвори си пак очите — нареждам. Той го прави, като затваря и устата си и напълно изчезва. По-голямата част от това, което предполагам, че е тялото му, всъщност е скрито под пласт от кал и растения. Лицето и ръцете му са толкова умело замаскирани, че са невидими. Коленича до него.
— Предполагам, че всичките тези часове украсяване на торти са си казали думата.
Пийта се усмихва:
— Да, глазурата. Последната защита на умиращите.
— Няма да умреш — казвам му решително.
— Кой го казва? — Гласът му е толкова дрезгав.
— Аз го казвам. Сега сме в един отбор, нали знаеш — отвръщам аз.
Той отваря очи.
— И аз така чух. Мило е от твоя страна, че откри каквото е останало от мен.
Изваждам бутилката с вода и му давам да отпие.
— Катон ли те рани? — питам.
— В левия крак. Високо горе — отговаря той.
— Хайде да те вкараме в потока, да те измием, за да разгледам какви са раните ти — казвам.
— Първо се наведи за минутка — казва той. — Трябва да ти кажа нещо. — Навеждам се и допирам здравото си ухо до устните му, които ме гъделичкат, докато той шепне: — Помни, ние сме лудо влюбени, затова е напълно в реда на нещата да ме целуваш винаги, когато ти се прииска.
Рязко отмятам глава назад, но накрая се разсмивам:
— Благодаря, ще го имам предвид. — Поне още е в състояние да се шегува. Но когато започвам да му помагам да стигне до потока, всякакво лекомислие и веселост се изпаряват. Дотам има само няколко крачки, колко трудно може да е това? Много трудно, когато осъзнавам, че той не може да извърви и два сантиметра без чужда помощ. Толкова е слаб, че най-доброто, което може да направи, е да не се съпротивлява. Опитвам се да го влача и знам, че полага неимоверни усилия да не вдига шум, но въпреки това надава остри болезнени викове. Изглежда, че калта и растенията са го хванали като в капан, и накрая се налага да дръпна страшно силно, за да го освободя от хватката им. Той все още е на половин метър от водата и лежи там, със стиснати зъби, докато сълзите прорязват улеи в калта по лицето му.