— Да, според мен устните вече няма да ти трябват. Искаш ли да изпратиш на любимия една последна въздушна целувка? — пита тя. Напълвам устата си с кръв и слюнка и я изплювам в лицето й. Тя пламва от ярост: — Добре. Да започваме.
Напрягам се в очакване на агонията, която със сигурност ще последва. Но когато усещам как връхчето на острието прави първия разрез на устната ми, някаква мощна сила изтръгва Клоув от тялото ми и в следващия миг тя започва да пищи. Отначало съм твърде зашеметена, твърде неспособна да проумея какво се случва. Дали по някакъв начин Пийта не ми се е притекъл на помощ? Да не би гейм-мейкърите да са изпратили някакво диво животно, за да стане още по-забавно? Да не би някой ховъркрафт необяснимо да я е вдигнал във въздуха?
Но когато се оттласквам и се подпирам на изтръпналите си ръце, виждам, че не е нищо от гореспоменатото. Клоув виси с един крак, отделен от земята, притисната в ръцете на Треш. Ахвам, когато го виждам как се извисява над мен и държи Клоув като парцалена кукла. Помня, че е едър, но сега ми се вижда по-як, по-силен, отколкото си го представях. Дори изглежда, че е напълнял, откакто сме на арената. Той я подхвърля и после я удря в земята.
Когато изкрещява, подскачам, защото никога не съм го чувала да говори с глас, по-силен от шепот.
— Какво направи с онова момиченце? Уби ли го?
Клоув лази назад на четири крака, като обезумяло насекомо, прекалено замаяна дори за да повика на помощ Катон.
— Не! Не, не бях аз!
— Ти каза името му. Чух те. Ти ли го уби? — Друга мисъл облива с нова вълна от гняв лицето му: — Ти ли го съсече, както се готвеше да съсечеш и това момиче тук?
— Не! Не, аз… — Клоув вижда камъка с големината на половин самун хляб в ръката на Треш и изгубва самообладание. — Катон! — пищи тя. — Катон!
— Клоув! — чувам Катон да отговаря, но той е прекалено далече — поне това става ясно, — за да може да й помогне. Какво ли прави? Опитва се да открие Фоксфейс или Пийта? Или е дебнел Треш и ужасно погрешно е преценил местоположението му?
Треш стоварва камъка върху слепоочието на Клоув. Няма кръв, но виждам вдлъбнатината в черепа й и разбирам, че не й остава много. Все пак си личи, че още е жива — по бързото повдигане и спускане на гърдите, по приглушения стон, който излиза от устните й.
Когато Треш се извърта светкавично и се нахвърля върху мен, вдигнал камъка, разбирам, че е безполезно да бягам. А лъкът ми е празен, след като изстрелях заредената стрела в посока на Клоув. Хваната съм като в капан в гневния поглед на странните му златистокафяви очи.
— Какво искаше да каже тя? За това, че Ру ти е била съюзник?
— Аз… аз… ние се съюзихме. Взривихме провизиите. Опитах се да я спася, наистина се опитах. Но той стигна там пръв. От Окръг 1 — казвам. Може би ако знае, че съм помогнала на Ру, няма да избере някакъв бавен, садистичен начин да ме довърши.
— И ти го уби? — продължава той.
— Да. Убих го. И я погребах в цветя — казвам. — И й пях, докато заспа.
В очите ми бликват сълзи. Напрежението и желанието за съпротива ме напускат при този спомен. Смазва ме мисълта за Ру, и болката в главата, и страха от Треш, и стенанията на умиращото момиче на няколко стъпки от нас.
— Докато заспа? — рязко казва Треш.
— Докато умря. Пях, докато умря — казвам. — От вашия окръг… те ми изпратиха хляб. — Ръката ми се пресяга нагоре, но не за стрела, която знам, че никога няма да достигна. Само за да си избърша носа. — Направи го бързо, моля те, Треш.
Противоречиви чувства преминават по лицето на Треш. Той сваля камъка и посочва към мен, почти обвинително:
— Само този път ще те пусна да си вървиш. Заради малкото момиче. Сега с теб сме квит. Никой не дължи нищо на другия. Разбираш ли?
Кимвам, защото наистина разбирам. Какво значи да си длъжник на някого. И колко противно е това. Разбирам, че ако Треш победи, той ще трябва да се върне и да се изправи пред един окръг, който вече наруши всички правила, за да ми благодари, и той също нарушава правилата, за да ми благодари. И разбирам, че за момента Треш няма да ми размаже черепа.
— Клоув! — Сега гласът на Катон е много по-близо. По болката в него познавам, че я вижда на земята.
— По-добре бягай сега, Огнено момиче — казва Треш.
Не се нуждая от повече подкани. Премятам се и краката ми заорават в спечената пръст, докато бягам от Треш и Клоув и от гласа на Катон. Едва когато стигам до гората, се обръщам за миг. Треш и двете големи раници изчезват към онзи край на равнината, където никога не съм ходила. Катон стои на колене до Клоув, с копие в ръка, и я моли да не го напуска. След миг ще осъзнае, че тя не може да бъде спасена. Блъскам се в дърветата, постоянно бърша кръвта, която шурти в очите ми, и бягам като ранено диво животно, каквото наистина съм в момента. След няколко минути чувам оръдието и разбирам, че Клоув е умряла и Катон ще поеме по следите на някого от двама ни. На Треш или моите. Обхваща ме ужас. Раната в главата ме омаломощава. Цялото ми тяло трепери. Зареждам лъка си, но Катон може да хвърля копието си почти толкова надалече, колкото аз мога да стрелям.