— Знам, че Клоув е мъртва. Видях в небето снощи — казва той. — Ти ли я уби?
— Не. Треш й счупи черепа с камък — казвам.
— Имаш късмет, че не е хванал и теб — казва Пийта.
Споменът за празненството се връща с пълна сила и ми призлява.
— Хвана ме. Но ме пусна. — После, разбира се, се налага да му разкажа. За нещата, които таях в себе си, защото той беше прекалено зле, за да попита, а аз и без друго не бях готова да говоря. Като например за експлозията и ухото ми, и умиращата Ру, и момчето от Окръг 1, и хляба. И как всичко това се свързва с Треш и обяснението, че той в известен смисъл ми връщаше дълг.
— Пуснал те е да си вървиш, защото не е искал да ти дължи нищо? — възкликва невярващо Пийта.
— Да. Не очаквам да го разбереш. Ти винаги си имал достатъчно. Но ако беше живял на Пласта, нямаше да ми се налага да обяснявам — казвам аз.
— Не се и опитвай. Очевидно съм твърде тъп да го разбера — казва той.
— То е като с хляба. Така и не превъзмогнах мисълта, че съм ти длъжница заради него — казвам аз.
— Хляба ли? Какво? От времето, когато бяхме деца? — казва той. — Мисля, че можем да забравим това. Искам да кажа, ти току-що ме върна от мъртвите.
— Но ти не ме познаваше. Дори не бяхме разговаряли. Освен това, винаги е най-трудно да се отплатиш именно за първия подарък. Дори нямаше да съм тук да ти помогна, ако ти не ми беше помогнал тогава — казвам. — Между другото, защо го направи?
— Защо ли? Знаеш защо — казва Пийта. Леко и мъчително поклащам глава. — Хеймич каза, че ще се наложи дълго да те убеждавам.
— Хеймич ли? — питам. — Какво общо има той с това?
— Нищо — казва Пийта. — Значи, Катон и Треш, а? Предполагам, твърде много е да се надяваме, че ще се унищожат взаимно?
Но тази мисъл само ме разстройва.
— Мисля, че щяхме да харесаме Треш. Мисля, че ако си бяхме у дома в Окръг 12, той щеше да ни бъде приятел — казвам.
— Тогава да се надяваме да го убие Катон, за да не се налага да го правим ние — отбелязва мрачно Пийта.
Изобщо не искам Катон да убива Треш. Не искам да умира никой друг. Но това определено не е сред нещата, които победителите разгласяват на арената. Въпреки че полагам големи усилия, усещам как очите ми започват да се наливат със сълзи.
Пийта ме поглежда загрижено:
— Какво има? Много ли те боли?
Давам му друг отговор, защото е също толкова верен, но може да бъде приет като краткотраен миг на слабост, вместо като съдбоносни думи:
— Искам да си отида вкъщи, Пийта — казвам жално, като малко дете.
— Ще си отидеш, обещавам — казва той и се навежда да ме целуне.
— Искам да си отида вкъщи сега — казвам.
— Ето какво ще ти кажа. Заспивай отново и сънувай, че си вкъщи. И ще стигнеш там, преди да усетиш. Ще поспиш ли?
— Ще поспя — прошепвам. — Събуди ме, ако се наложи да те сменя на пост.
— Аз съм бодър и отпочинал, благодарение на теб и Хеймич. Освен това, кой знае колко ще продължи това? — казва той.
Какво има предвид? Бурята? Краткия отдих, който ни носи тя? Самите Игри? Не знам, но съм твърде тъжна и уморена да попитам.
Когато Пийта ме събужда, е вечер. Дъждът се е превърнал в порой и от покрива, който преди само капеше, сега нахлува вода. Пийта е подложил тенджерата от супата под най-силната струя и е преместил найлона, за да ме предпази от пороя. Чувствам се малко по-добре, в състояние съм да се изправя до седнало положение, без да ми се завие свят, и направо умирам от глад. Пийта също. Ясно е, че ме е чакал да се събудя, за да се нахрани, и няма търпение да започне.
Не е останало много. Две парчета гъска, малко миш-маш от корени и шепа сушени плодове.
— Дали да не опитаме да го разделим на дажби? — казва Пийта.
— Не, хайде да изядем всичко. Гъската и без друго ще се развали и може да се отровим, а сега само това ни липсва — казвам, като разделям яденето на две равни купчинки. Мъчим се да ядем бавно, но и двамата сме толкова гладни, че приключваме за две минути. Стомахът ми в никакъв случай не се е заситил.
— Утре е ден за лов — казвам аз.
— Няма да съм ти много полезен — казва Пийта. — Никога не съм ловувал.
— Аз ще убивам животни, а ти ще готвиш — казвам. — Пък и винаги можеш да събираш корени и растения.
— Ще ми се там някъде да имаше хлебен храст — казва Пийта.
— Хлябът, който ми изпратиха от Окръг 11, беше още топъл — казвам с въздишка. — Ето, сдъвчи тези. — Подавам му две ментови листа и самата аз пъхам няколко в устата си.
Трудно е дори да видим изображението в небето, но то е достатъчно ясно, за да разберем, че днес не е загинал никой друг. Значи Катон и Треш още се държат.