— Къде отиде Треш? Знаеш ли какво има от другата страна на арената? — обръщам се към Пийта.
— Поле. Докъдето ти стигат очите е пълно с треви, високи до раменете ми. Не знам, може би някои от тях са зърнени растения. Има участъци с различни цветове. Но няма пътеки — казва Пийта.
— Бас държа, че някои от тези растения са зърнени. Бас държа също и че Треш знае кои точно — казвам. — Ти влезе ли там?
— Не. Никой не изгаряше от желание да последва Треш сред онези треви. В тях има нещо зловещо. Всеки път, когато погледна това поле, се питам какво ли дебне там. Змии, бесни животни, плаващи пясъци — казва Пийта. — Кой знае какво има навътре.
Не го казвам, но думите на Пийта ми напомнят за предупрежденията, с които ни забраняваха да пристъпваме отвъд оградата в Окръг 12. За миг не мога да се сдържа да не го сравня с Гейл, който щеше да види в това поле и заплаха, и потенциален източник на храна. Треш определено беше погледнал на него по този начин. Не че Пийта е точно мекушав, а и доказа, че не е страхливец. Но предполагам, че има неща, за които не си задаваш твърде много въпроси, когато в дома ти винаги се носи аромат на прясно изпечен хляб; докато Гейл поставя под съмнение всичко. Какво би си помислил Пийта за непочтителните шеги, които си разменяме, докато нарушаваме закона всеки ден? Дали това би го шокирало? Нещата, които говорим за Панем? Тирадите на Гейл срещу Капитола?
— Може би в онова поле наистина има хлебен храст — казвам. — Може би затова Треш изглежда по-добре нахранен сега, отколкото в началото на Игрите.
— Или това, или има много щедри спонсори — казва Пийта. — Питам се какво ли ще трябва да направим, за да накараме Хеймич да ни изпрати малко хляб.
Повдигам вежди, преди да си спомня, че той не знае за посланието, което ни изпрати Хеймич преди две нощи. Една целувка се равнява на една тенджера супа. А и това не е нещо, което мога да изтърся просто ей-така. Да изрека мислите си на глас, би означавало да подскажа на публиката, че романтичната история е била скалъпена, за да събуди симпатиите им и изобщо няма да получим храна. По някакъв правдоподобен начин трябва да върна нещата към предишното положение. Като начало ще направя нещо просто. Посягам и вземам ръката му.
— Е, сигурно е похарчил доста пари, за да ми помогне да те пратя в безсъзнание — казвам дяволито.
— Да, като стана дума за това… — казва Пийта, като вплита пръсти в моите. — Не прави повече такива неща.
— Или какво? — питам аз.
— Или… или… — Той не може да измисли нищо подходящо. — Дай ми само минута.
— Какъв е проблемът? — казвам ухилено.
— Проблемът е, че и двамата сме още живи. Което само подсилва убеждението ти, че си направила точно каквото трябва.
— Наистина направих каквото трябва — казвам.
— Не! Недей, Катнис! — Стиска ръката ми толкова силно, че ме заболява, а в гласа му усещам истински гняв. — Не умирай заради мен. Недей да ми правиш повече услуги. Може ли?
Стряскам се от настойчивостта му, но разпознавам отлична възможност за набавяне на храна, затова се мъча да запазя същия тон.
— Може би съм го направила за себе си, Пийта: не си ли помислил за това? Може би ти не си единственият, който… който се терзае какво… какво ли щеше да бъде, ако…
Запъвам се. Не ме бива да говоря така гладко като него. А докато говорех, мисълта, че мога наистина да загубя Пийта, ме връхлита отново и осъзнавам колко много не искам той да умре. И не става дума за спонсорите. Не става дума и за това какво ще се случи у дома. И не става дума, че просто не искам да бъда сама. Става дума за него. Не искам да изгубя момчето с хляба.
— Ако какво, Катнис? — казва меко той.
Иска ми се да можех да спусна капаците и да скрия този момент от любопитните погледи на Панем. Дори и ако това означава загуба на храна. Каквото и да чувствам, то е единствено моя работа, и на никой друг.
— Това е една от темите, които Хеймич ми каза да не засягам — казвам уклончиво, макар че Хеймич никога не е казвал нищо подобно. Всъщност, вероятно точно в момента ме проклина, задето пропускам толкова емоционално зареден момент. Но Пийта не го пропуска.
— Значи се налага да запълня сам празнините — казва той и се приближава до мен.
Това е първата целувка, за която и двамата напълно си даваме сметка. Никой от двама ни не е замаян от болест, от болка, нито е в безсъзнание. Устните ни не горят от треска, нито са замръзнали от студ. Това е първата целувка, при която наистина чувствам как в гърдите ми се надига вълнение. Топла и странна. Първата целувка, която ме кара да пожелая друга.
Но не я получавам. Е, наистина получавам втора целувка, но съвсем лека по връхчето на носа, защото Пийта се е разсеял: