— Струва ми се, че раната ти пак кърви. Хайде, лягай, и без това вече е време за сън — казва той.
Чорапите ми са почти изсъхнали и ги обувам. Карам Пийта да си облече якето. Влагата и студът ме пронизват до кости, така че и той сигурно е замръзнал. Освен това настоявам първо аз да съм на пост, макар че и на двамата ни се струва слабо вероятно някой да дойде в такова време. Той се съгласява само при условие, че съм в спалния чувал, и няма смисъл да му се противопоставям, тъй като ужасно треперя от студ. В пълен контраст с онзи момент преди две нощи, когато ми се струваше, че Пийта е на милиони километри разстояние от мен, сега ме поразява непосредствената му близост. Докато се настаняваме, той придърпва главата ми надолу и я обляга върху ръката си като върху възглавница, а с другата нежно ме прегръща, за да ме пази, и така заспива. Никой не ме е прегръщал по този начин много отдавна. Откакто баща ми умря и престанах да имам доверие на майка си, не съм се чувствала толкова сигурно в ничия друга прегръдка.
Лежа и наблюдавам през очилата как на пода на пещерата покапват струйки вода. Ритмично и приспивно. На няколко пъти се унасям за малко, а после се стряскам и се събуждам, гузна и ядосана на себе си. След три-четири часа вече няма как: налага се да събудя Пийта, защото не мога да си държа очите отворени. Той като че ли няма нищо против.
— Утре, когато дъждът спре, ще намеря за двама ни място високо в клоните на дърветата, където и двамата ще можем да спим спокойно — обещавам аз и се унасям в сън.
Но на другия ден времето не се подобрява. Потопът продължава, сякаш гейм-мейкърите са решили по този начин да унищожат всички ни. Гръмотевиците са толкова силни, че разтърсват земята. Пийта обмисля дали все пак да не тръгне да търси храна, но му казвам, че в тази буря ще е безсмислено. Няма да вижда и на метър пред себе си и в крайна сметка напразно ще се измокри до кости. Той знае, че съм права, но гложденето в стомасите ни започва да става мъчително.
Денят бавно върви към свечеряване, а времето не дава признаци, че ще се подобри. Хеймич е единствената ни надежда, но не се случва нищо, било поради липса на пари — всичко сега струва астрономически суми — или защото не е удовлетворен от представянето ни. Вероятно последното. Аз първа съм готова да призная, че днес не сме в най-вълнуващата си форма. Гладни сме до смърт, ближем си раните и се мъчим да не ги отворим отново. Седим сгушени един в друг, увити в спалния чувал, да, но най-вече за да се топлим. Най-вълнуващото нещо, което правим, е да дремем.
Не съм съвсем сигурна как да върна романтиката. Целувката снощи беше хубава, но за да се стигне до нова, ще е нужно известно предварително обмисляне. Има някои момичета от Пласта, както и дъщери на търговци, които се справят чудесно в такива ситуации. Но аз никога не съм имала кой знае колко време или кой знае какво влечение към това. И без друго, само някаква си целувка явно вече не е достатъчна, защото ако беше, снощи щяхме да получим храна. Инстинктите ми подсказват, че Хеймич иска да види не само физическа ласка: иска нещо по-лично. Като онези неща, които се опитваше да ме накара да кажа за себе си, когато се упражнявахме за интервюто. Мен не ме бива за това, но Пийта го бива. Може би най-добрият подход е да го накарам да се разприказва.
— Пийта — казвам безгрижно. — На интервюто каза, че си падаш по мен от цяла вечност. Кога точно започна тази вечност?
— О, чакай да видим. Май от първия ден в училище. Бяхме на пет. Ти носеше червена карирана рокля, а косата ти… беше сплетена на две плитки, вместо на една. Баща ми те посочи, докато чакахме да се строим — каза Пийта.
— Баща ти ли? Защо? — питам аз.
— Каза: „Виждаш ли онова момиченце? Исках да се оженя за майка му, но тя избяга с един миньор“.
— Какво? Измисляш си! — възкликвам.
— Не, вярно е — казва Пийта. — Аз попитах: „Миньор от въглищните мини ли? Защо е предпочела миньор, ако е можела да се омъжи за теб?“ А той отговори: „Защото когато той пее… дори птиците млъкват, за да го слушат“.
— Вярно е. Наистина спират. Искам да кажа, спираха.
Чувствам се зашеметена и изненадващо развълнувана, като си представям как хлебарят разказва това на Пийта. Осъзнавам, че собственото ми нежелание да пея, собственото ми пренебрежение към музиката може би всъщност не идва от това, че я смятам за загуба на време, а от това, че ми напомня прекалено много за баща ми.
— Та онзи ден, в часа по музика, учителката попита кой знае песента за долината. Ти веднага вдигна ръка. Тя те сложи на едно столче и те накара да ни я изпееш. И се кълна, че всички птици отвън пред прозорците замлъкнаха.