— Прасковке?
— Не знам. Може би ще успеем да намерим нещо друго.
Еймъс разкърши врат и прешлените му изпукаха като пиратки.
— Това — каза той — ще е най-шибано дългият ден.
25.
Наоми
Час след час историята се разгръщаше и всеки следващ момент влошаваше нещата. Новинарските емисии от Земята и Марс, а после докладите от станция Тихо и Ганимед бяха пълни с вцепенени от шок или плачещи репортери и журналисти. Обстрелът на Земята заемаше по-голямата част от времето: картини от един апокалипсис. Градове по Атлантическото крайбрежие, залети от гигантски вълни, които разбиваха прозорците на четвъртия, че и на петия етаж. Армия от малки торнада, образуващи се зад фронта на ударната вълна. Планетата, която Наоми бе свикнала да вижда пламнала от сиянието на градските светлини, потъмняваше. Полевата болница в Дакар, където пепел и камъни валяха върху редици от мъртъвци. Треперещият говорител на ООН, който потвърждаваше смъртта на генералния секретар. Пустотата между планетите жужеше от разговори и спекулации, доклади и теории, а после противоречащи им доклади и теории. Светлинното забавяне усложняваше нещата и бе почти невъзможно да се подредят събитията. Сякаш всичко ставаше едновременно.
Тя предполагаше, че точно това е искал Марко.
Събитията на други места — неща, които биха били разтърсващи всеки друг ден — изглеждаха като бележки под линия в голямата теза на унищожението, разиграващо се на Земята. Да, имало опит за преврат на станция Тихо, но Земята загиваше. Да, клетка на СВП била поела контрол над портовете на Ганимед, но Земята загиваше. Да, водела се битка между марсианския ескорт и неизвестни кораби в близост до астероидите Унгария, но Земята загиваше. Чувството, че нещо чудовищно е връхлетяло цялото човечество, бе неизбежно.
Отвън, в общата стая, при всеки нов доклад се надигаха ликуващи гласове, радостни възклицания. В отредените ѝ покои Наоми гледаше всичко с растящо вцепенение. А под него — още нещо. След половин смяна тя изключи екрана. Собственото ѝ лице, отразено в празната повърхност, приличаше на още един зашеметен репортер, който търси думи и не успява да ги намери. Тя се надигна от противоускорителната койка и отиде в общата стая. Тя толкова приличаше на камбуза на „Роси“, че мозъкът ѝ все се опитваше да я разпознае, не успяваше и опитваше пак. Напълно непознато място би било по-добре от това зловещо архитектурно подобие.
— Hoy, Кокалче — каза Син, надигайки се сред тълпата. — A que gehst, а?
Тя механично направи поясното свиване на рамене, ала Син не седна обратно. Това не бе въпрос на приятел, който се интересува къде отива тя, а на надзирател, който иска информация от затворник. Тя подбра внимателно изразите си.
— Затова беше всичко, нали? Затова ме искаше той?
— Марко son Марко — отвърна Син и гласът му бе странно мек. — Мислеше, че трябва да те вземем, и те взехме, ясно? Какво значение има защо? Все пак най-безопасното място в системата е тук.
Наоми си пое дълбоко дъх и го изпусна.
— Малко множко ми дойде — призна тя. — Голямо нещо.
— Тъй, тъй — рече Син. Наоми погледна към ръцете си, пръстите ѝ бяха сплетени. „Дръж се като една от тях“, помисли си тя. Какво би сторила, ако отново беше една от тях? Отговорът дойде прекалено естествено. Сякаш наистина бе една от тях. Сякаш винаги е била.
— Корабът има инвентар — изтъкна тя. — Мога да го проверя. Да бъда полезна.
— И аз ще дойда — рече той и я последва.
Тя знаеше накъде да върви, къде ще я откара асансьорът, къде е работилницата. През годините на „Роси“ не бе осъзнавала, че също така свиква с проектната логика на марсианския флот, но така си беше. Щом стигнаха работилницата, тя знаеше къде ще са складирани диагностичните уреди, въпреки че никога не бе стъпвала тук.
Син се поколеба, преди да отвори шкафовете, но само малко. Проверката на инвентара, изпробването на батериите, релетата и складовите мехури бе нещо, което всеки, отраснал в Пояса, правеше през свободното си време. За тях това бе толкова естествено, като да пият вода, и когато тя избра един уред, той направи същото. Вратата към товарния отсек бе запечатана, но се отвори за Син.
Отсекът бе добре запасен. Магнитни палети, залепени за палубите и стените в стройни редици. Тя се зачуди разсеяно откъде ли е дошло всичко това и какви ли обещания са дадени в замяна. Отиде до най-близкия палет, включи в него диагностичния уред и го отвори. Сандъците се разгънаха. Батерии. Тя взе първата, пъхна я в уреда. Индикаторът позеленя. Тя извади батерията, остави я на мястото ѝ и взе следващата.