— Всичко ще е наред — каза Син. — Военен клас са.
— Е, слава богу, че военните никога не оплескват нещата. — Индикаторът позеленя. Тя смени батерията със следващата в ръката си. Син отиде до съседния сандък, отвори го и се зае да прави същото.
Тя възприе това като любезност. Той не я бе последвал като неин приятел, а като надзирател. Също толкова лесно можеше да я тикне обратно в каютата, да заключи вратата и да я държи там, но не го бе сторил. Можеше да стои и да я пази, докато проверява батериите, но не го стори. Преструваше се, че вършат работата заедно, като равни. Дори това да означаваше, че ще пропусне бира и играта „Армагедон“ с приятелите си. Противно на волята си, Наоми почувства искрица благодарност за това.
— Голям ден — подхвърли тя.
— Отдавна го чакаме — отвърна Син.
— Отдавна — съгласи се автоматично тя.
— Сигурно е странно да го видиш пак.
Тя извади нова батерия, провери я, прибра я обратно, взе следващата. Син прочисти гърло.
— Mé falta — промърмори той. — Не трябваше да го казвам.
— Не, няма нищо — отвърна Наоми. — Да, странно е да го видя пак. Положих доста усилия да се измъкна от него последния път. Не очаквах някога да се върна.
— Лоши времена.
— Онези или тези?
Син нададе кашлящ смях и погледна към нея с въпрос в очите.
— Тези? Esá обетованата земя. Поясът се надига. Знаеш как беше преди. Помниш как карахме на рядък въздух, защото не можехме да си купим достатъчно кислород. Как костите ни се чупеха, защото медикаментите се облагаха с твърде много такси.
— Да — каза тя, но Син се беше увлякъл и нямаше намерение да млъква. Той остави диагностичния уред и се взря в нея. Съчувствието му се бе изпарило и в очите му пламтеше ярост. Не към нея. Към нещо по-голямо.
— Трима мои братовчеди умряха, защото земните корпорации не щяха да продават хубави лекарства против рак на поясни. Даваха ни разни гадости, останали от фермите на Ганимед. Само че отглежданите в резервоари мръвки не са хора, нали? Лекарствата не действат по същия начин, ама на кого му пука? На Тио Бенет му отнеха кораба, защото закъсня с разрешителното. Даже не беше в pinché земен док, обаче не плати, затова го взеха на абордаж, оставиха го на Церера и продадоха кораба му. И за какво? Да не би да ни пазят от пирати? Да не би да ни пазят от треторазредни производители, които ни пробутват стари скафандри за нови? Дреме ли им дали стрелят по нас? Дали ни убиват?
— Знам, че не им дреме.
— Не им дремеше, Кокалче. Досега. Защото миналото вече е минало. От днес — натърти Син и посочи с палец през рамо. — Ти летиш за тях от доста години и може би не е tu falta. Ония неща по-рано, дето държахме Филипито далеч от теб, може и да сме сбъркали, нали? Обаче започвам да си мисля, че вече толкова дълго делиш койката си с един земен coyo, че си забравила каква си. Почвам да си мисля, че може и да ги харесваш.
„Не — искаше ѝ се да каже. — Никога не съм забравяла.“ Но още докато оформяше думите, не бе сигурна, че са верни. Някога имаше едно момиче с нейното име, на което мястото му беше тук. Което изпитваше същия гняв, който виждаше сега у Син и Филип. Имаше време, когато би могла да приветства всичката тази смърт на Земята. Но Джим беше от Земята. И Еймъс. Алекс беше от Марс, което от поясна гледна точка бе горе-долу същото. А каква бе тя? Галената им поясна? Онази, на която не ѝ е мястото сред тях? Не мислеше така. Значи бе нещо друго.
И все пак, колко добре я познаваха те всъщност? Толкова много неща не им бе казала. Не знаеше какво би се променило, ако го бе направила.
Син се мръщеше срещу нея, очите му бяха сурови, челюстта — стисната. Тя се опита да се оттегли пак зад завесата на косата си, но това не стигаше. Не и тук. Не и сега. Трябваше да каже нещо; трябваше да реагира, иначе щеше да е равносилно на признание, а тя не смяташе да поема повече отговорност за неща, които не е избирала. Опита се да измисли какво би казал Джим, но като си го представи, все едно докосна отворена рана. Почувства вина, че е крила миналото си от него, и скръб, и копнеж от раздялата, и страх, че на Тихо му се е случило нещо лошо. Или му се случваше в същия този момент, докато тя не можеше да направи нищо. Не знаеше какво би сторил Джим и не смееше да си го представи.
„Добре де. Тогава Еймъс. Какво би направил Еймъс?“
Тя си пое дълбоко дъх, изпусна го. Вдигна очи и отметна косата си настрани. Усмихна се.
— Е, Син, това е един възможен поглед върху нещата — изтъкна, натъртвайки на думите. — Нали?