Син премигна. Каквото и да бе очаквал, не беше това. Тя провери последната батерия в палета си, прибра я обратно и го затвори. Син още я гледаше, извил глава леко наляво. Позата го караше да изглежда, сякаш се опасява от нея.
Хубаво.
Тя кимна към отворения палет в краката му.
— Тези ще ги проверяваш ли? — попита. — Или ти е нужна помощ?
Докато стане време за вечеря, изглеждаше, че атаките са свършили. Медиите, от друга страна, бяха като разбунен кошер. Наоми седеше на маса, която подобно на всичко в кораба, ѝ се струваше твърде позната. От дясната ѝ страна бе Син, а отляво — някаква жена, която не познаваше. Чинията ѝ бе отрупана с пържени гъби с горещ сос, както ги правеше навремето Року. Тя ядеше с една ръка, като другите, и се чудеше дали някой човек, оглеждащ стаята, би я разпознал като тази, която не се вписва сред останалите.
Екранът бе настроен да предава новинарски канал от станция Тихо. Наоми гледаше и се мъчеше да не чувства нищо. Когато се появи Моника Стюарт, изпита пристъп на страх, който не можеше да обясни съвсем. Жената започна с увод, който не съобщаваше на Наоми нищо ново, а после се обърна към седналия сковано срещу нея Фред Джонсън. Той изглеждаше стар. И уморен. Наоми не го гледаше и почти не слушаше какво си говорят; вместо това се взираше напрегнато в краищата на екрана, да не би случайно Джим да е там. И без това останалите постоянно апострофираха и дюдюкаха. Тя улавяше само откъслеци.
— Мислите ли, че вие сте били главната цел на атаката?
— Така изглежда.
— Шибан лъжец! — извика някой в другия край на камбуза и останалите зареваха одобрително. Включително Син.
Движенията на Фред бяха предпазливи и камерата даваше близък план на лицето му. Значи бе ранен и го криеше. Веднъж бе чула, че птиците на Земята правели всичко възможно да скрият, че са болни. Всяка видима слабост била покана за нападение. Това сравнение караше Фред Джонсън да изглежда уязвим. Може би сега всичко бе уязвимо.
— Нападателите са задържани и се надяваме скоро да получим ясна представа кой стои зад това. — Нещо в тези думи привлече вниманието ѝ. Тъй като познаваше Марко, ѝ се стори странно, че не е направил изявление за пресата. Все пак я беше довел тук, за да се изфука, нали?
Или пък не? От нея се очакваше да докара „Росинант“ и бяха разочаровани, че това не е станало. Дали той всъщност искаше кораба? Или Джим? Тя се запита с ужас какво ли би станало, ако не беше дошла сама.
А после, сякаш в отговор на нейната мисъл, Моника Стюарт приключи интервюто с полковник Фред Джонсън, говорител на СВП и управител на станция Тихо, и се обърна към капитан Джеймс Холдън.
Дъхът ѝ секна.
— Разбирам, че работите като телохранител на полковник Джонсън — каза Моника.
— Да, така е — потвърди Джим с лека гримаса. Явно не се бе справил много добре. — Всъщност не беше необходимо. Оказа се, че хората, внедрени в службата за сигурност, са съвсем малобройни. Той никога не се е намирал в истинска опасност.
Лъжеше. Наоми избута храната си настрани.
— Вярно ли е, че е имало втора цел? Някои хора твърдят, че атаката може да е била прикритие за нещо като кражба.
В очите на Джим проблесна раздразнение. Тя се зачуди дали някой друг го е забелязал. Моника вероятно навлизаше в територия, за която не се бяха разбрали да говорят. Или се бяха разбрали да избягват.
— Това не го докладват на мен — каза Джим. — Доколкото знам, освен известни щети по станцията, превратът беше пълен провал. — Още една лъжа.
— Превключете канала — извика някой. Надигна се хор на съгласие. Някой нарече Джим с обидна дума и Син ѝ хвърли поглед, после извърна очи. Наоми се зае отново с храната си. Горещият сос пареше устните ѝ, но тя нямаше нищо против. Екранът бе превключен на голям новинарски канал от Земята. Репортерът бе млад мъж в черен шлифер. Според надписа се намираше на някакво място, наречено Порто. Сградите зад него представляваха смесица от старо и ново, кална вода се плискаше около тях. На възвишението зад него имаше редици торби. Не, чували за трупове.
— Това беше той, нали?
Тя не знаеше откога Филип стои зад нея. Момичето от лявата ѝ страна му кимна и се изниза. Той зае празното място. Набола рехава четина покриваше челюстта му, черна на фона на златистокафявата кожа. Той се обърна да я погледне и на очите му им трябваше малко време да се спрат на нейните, като че ли е пиян.
— Това беше мъжът, заради когото ни напусна, si по?
Син изпъшка, като че ли са го фраснали. Наоми не знаеше защо. Въпросът бе толкова идиотски, че бе направо смешно.