— Не стана така — каза тя. — Но да. Летя с него.
— Хубав е — отбеляза Филип. Тя се зачуди чии ли думи повтаря. Не звучеше като Марко. — Исках да кажа, за това, че си тук… Исках да кажа…
Но после не продължи, не довърши мисълта си. Тя се зачуди дали не зърва съжаление в очите му, или пък си въобразява, защото ѝ се иска то да е там. Не знаеше какво да каже, как да отговори. Имаше чувството, че съществуват много различни нейни версии — пленничката, сътрудничката, завърналата се майка, заминалата си майка — и всички те говореха с различен глас. Не знаеше коя от тях е истинската Наоми. Ако някоя изобщо беше.
Вероятно всичките бяха.
— Не е каквото аз бих избрала — рече тя, стъпвайки внимателно по думите, сякаш са остри. — Но това важи за много неща, нали?
Филип кимна и сведе очи. За миг тя си помисли, че може би ще се махне, и не знаеше дали ѝ се иска да си тръгне, или да остане.
— Сега дават за мен — оповести Филип. — По новините, виж. Това съм аз.
Репортерът бе по-стар от Филип, с по-широко лице и рамене. За миг тя се опита да намери прилика между тях, а после разбра и ѝ се стори, че е влязла в хладилна камера.
— Това е твое дело — досети се тя.
— Възложи ми го като подарък — каза Филип. — Маскировъчното покритие за скалите. Аз водех отряда, който го взе, аз. Без мен нищо от това нямаше да стане.
Хвалеше се. В ъгълчетата на очите му и стиснатите му устни личеше колко отчаяно му се иска да я впечатли. Да получи одобрението ѝ. Нещо като ярост се размърда в стомаха ѝ. На екрана репортерът изброяваше хуманитарни организации и религиозни групи. Хора, които се опитваха да организират помощ за бежанците. Сякаш на планетата имаше някой, който да не се нуждае от убежище.
— Той направи същото и с мен — сподели тя. Физиономията на Филип зададе въпроса. — Баща ти. Той окървави и моите ръце. Направи ме съучастничка в убиването на хора. Предполагам, мислеше, че така ще стана по-лесна за контролиране.
Не беше правилното нещо, което да каже. Момчето трепна и се сви в себе си като рогче на охлюв, докоснато със сол. Картината се смени. Мъртвите и изчезналите на Земята надхвърляха двеста милиона. В камбуза избухнаха радостни възгласи.
— Затова ли си тръгна? — попита Филип. — Не можеше да понесеш работата?
Тя остана мълчалива един дълъг момент. После потвърди:
— Да.
— Тогава по-добре, че си заминала — заяви Филип. Тя си каза, че не говори искрено. Че го казва просто, за да я нарани. Получаваше му се. Но нещо повече, тя изпита огромна тъга по всички неща, които момченцето ѝ можеше да бъде, а не беше. Какво дете би могла да има в негово лице, ако ѝ се бе открила възможност. Но тя бе оставила рожбата си в ръцете на едно чудовище и заразата се беше разпространила. Семейство от чудовища — баща, майка и дете.
Това улесни нещата.
— Тежеше ми — призна тя. — Всички онези хора, умрели заради нещо, което направих. Опитах се да си тръгна. Казах му, че няма да го издам, ако просто ми позволи да те взема и да си отида. Вместо това той те отмъкна. Твърдеше, че съм се държала смахнато и не можел да рискува да те остави при мен. Че ако някой щял да бъде издаден, това ще съм аз.
— Знам — отвърна Филип. Процеди го. — Той ми каза.
— И щях да съм принудена да го правя пак. И пак. И пак. Да убивам още хора за него. И аз се опитах. Да го преодолея. Да ги оставя да умрат. Той каза ли ти, че направих опит за самоубийство?
— Да — потвърди Филип. Наоми си помисли, че трябва да спре. Не беше нужно да го товари повече. Нейното момченце. Нейното момченце, което току-що бе помогнало да погубят един свят.
Божичко, все още ѝ се искаше да го защити. Колко тъпо бе това? Сега той беше убиец. Трябваше да знае.
— Стана в един въздушен шлюз на станция Церера. Бях го хакнала да се отвори. Трябваше само да изляза. Беше от старомодните. В синьо и сиво. И миришеше на фалшива ябълка. Нещо от рециклатора. Както и да е, аз го направих. Задействах го. Само че от станцията бяха сложили допълнително предпазно устройство, за което не знаех. Та така. — Тя сви рамене. — В онзи момент разбрах.
— Какво?
— Че не мога да те спася. Ти можеше да имаш заминала майка или мъртва майка. Това бяха единствените възможности.
— Някои хора не са родени за войници — каза Филип. Искаше да я нарани, но тя вече бе претръпнала.
— Единственото право, което имаш към някого в живота, е правото да си тръгнеш. Щях да взема и теб, ако можех. Но не можех. Щях да остана, ако можех. Но не можех. Щях да те спася, ако можех.
— Не съм се нуждаел от спасяване.
— Ти току-що уби четвърт милион души — посочи тя. — Някой трябваше да предотврати това.