Филип се изправи вдървено. За момент тя видя как ще изглежда като мъж. И как бе изглеждал като момче. В очите му имаше дълбока болка. Не като нейната. Неговата болка си беше негова и тя можеше само да се надява, че той я усеща. Че поне ще се научи да съжалява.
— Преди да се самоубиеш — каза тя, — ела и ме намери.
Той се отдръпна на сантиметър, като че ли бе изкрещяла.
— Con que ще правя такова глупаво нещо? Soy не съм страхливец.
— Когато дойде този момент, потърси ме — настоя тя. — Нищо не може да върне нещата назад, но ще ти помогна, ако мога.
— Ти си merde за мен, puta — сопна се Филип и се отдалечи бързо. Другите в камбуза ги зяпаха или се преструваха, че не ги зяпат. Наоми поклати глава. Нека гледат. Вече не ѝ пукаше. Дори не я болеше. Сърцето ѝ бе огромно, сухо и празно като пустиня. За първи път, откакто бе приела обаждането на Марко на Тихо, умът ѝ бе бистър.
Почти бе забравила, че Син е там, докато той не заговори.
— Сурови думи за големия му ден.
— Такъв е животът — каза тя. Но си помисли: „Това не е големият му ден“.
В паметта ѝ Марко заговори: „За да бъде чут от потисническата класа, човек трябва да говори като неин член. Не само на същия език, а и със същата дикция“. Ала той още не бе направил своето изявление. С никаква дикция. Тя не знаеше плановете му. Вероятно никой освен Марко не ги знаеше всичките.
Но какъвто и да бе великият му замисъл, той още не бе завършен.
26.
Еймъс
Съливан умря, когато бяха изминали петнайсетина метра нагоре по шахтата.
Планът, ако искаха да го нарекат така, бе да отворят вратата на асансьорната шахта, да се покатерят на горното ниво и да изкъртят вратите там. Всяко ниво можеше да е база за стигане до следващото и докато се доберат до заседналата най-горе кабина, щяха да имат достатъчно голям опит с обстановката, за да се опитат да намерят начин да я заобиколят или да накарат разположените вътре пазачи да ги пуснат. Както и да е, този проблем щяха да го решават, като стигнат дотам.
Отне им около час да отворят първите врати. От една страна, те се заключваха по подразбиране. От друга, бяха значително по-масивни от обикновени асансьорни врати. Накрая се наложи Еймъс, Съливан и Морис да хванат едната врата, а Конечек със своите подобрения — другата, за да ги разтворят достатъчно, че да се промушат между тях. Земята бе потреперила на два пъти, втория път — по-силно от първия; цялата проклета мантия на планетата ехтеше като ударена камбана. Докато свършат, Еймъс взе да ожаднява, но не виждаше смисъл да споменава за това.
Шахтата тънеше в мрак, което той очакваше. Освен това бе мокра, което не очакваше. Отгоре капеха черни капки като мръсен дъжд, размазваха се по стените и ги правеха хлъзгави. Еймъс не можеше да определи дали тече от някой от горните етажи, или сградата на повърхността е отнесена. Пазачите имаха фенерчета, но лъчите разкриваха единствено мръсни стоманени стени и жлеб, по който се движеше кабината. Покрай жлеба се редяха еднакви стоманени панели, които приличаха на шкафчета, сложени едно върху друго и простиращи се до безкрай в мрака.
— Това е аварийната стълба — каза Рона и плъзна кръг бяла светлина по вратите на шкафчетата. — Вратите се прибират встрани и има дръжки.
— Страхотно — промърмори Еймъс и се приведе напред в пустотата. Шахтата продължаваше още около три метра надолу. Черната супа на дъното ѝ можеше да стига и по-надълбоко, но той се надяваше да не разбере. Въздухът миришеше на пепел и боя. Не му се искаше да мисли какво тече в шахтата или откъде идва. Ако ще цялото място да бе затънало в токсични гадости, това не променяше какво трябва да направят.
Разстоянието между етажите беше около половин метър. Той изви шия и успя да види очертанията на асансьорните врати на стената. Нямаше за какво да се уловиш даже с върховете на пръстите си. Стори му се, че може би има нещо горе в края на шахтата — светло петънце, което проблесна за миг и угасна.
— Можем ли да стигнем до следващата врата? — попита Клариса зад него. — Как ти изглежда?
— Изглежда, че ще имаме нужда от нов план — отвърна Еймъс, като се дръпна обратно в коридора.
Конечек се изкиска и Съливан се завъртя към него, вдигайки странния пистолет към главата на затворника.
— Смешно ли ти се струва, скапаняко? Мислиш, че всичко това е ужасно забавно?
Еймъс пренебрегна убийственото напрежение във въздуха и погледна към пистолета. Не приличаше на нищо, което е попадало в ръцете му досега. Дръжката бе от твърда керамика с контактен интерфейс, минаващ по сглобката. Дулото бе късо и квадратно, широко колкото палеца му. Конечек се извисяваше над Съливан, а на подутото му лице бе изписана ярост и непокорство, в което нямаше нищо лошо, стига да спре дотук.