— Ще го използваш ли, дребосъко?
— С какво стреля? — поинтересува се Еймъс. — Кажи ми, че не е с ония неща за борба с безредиците. Тук долу ви дават истински куршуми, нали?
Съливан се обърна към него, все още насочил пистолета към Конечек. Еймъс се усмихна и много бавно и нежно сложи ръка върху тази на пазача и я бутна надолу.
— За какво говориш, по дяволите? — попита Съливан.
— За новия план — каза Еймъс. — Това нещо стреля с истински куршуми, нали? Не с топчета гел или други меки гадости?
— Истински куршуми са — обади се Морис. — Защо?
— Просто си мислех, че от един пистолет става кофти метален перфоратор.
— Накъде биеш? — попита Клариса.
— Мисля си, че имаме три кофти метални перфоратора — отвърна Еймъс. — Може би ще успеем да пробием малко метал.
Пистолетите бяха биометрично свързани с пазачите, за в случай, че някой като Прасковка или Конечек ги докопа, затова Еймъс и Рона се спуснаха в калта долу вместо Еймъс да отиде сам. Черната каша стигна до глезените му, беше студена и хлъзгава. Ръбът на най-долната подобна на шкафче вратичка се намираше под тъмната повърхност. Еймъс почука с кокалчета по метала и се вслуша в звука. Лъчът на фенерчето шареше, изпълвайки шахтата със здрачевина.
— Пусни един куршум тук — посочи Еймъс и мацна една точка кал върху стоманата. — И тук. Да видим дали можеш да ни осигуриш дупки за пръстите.
— Ами ако рикошира?
— Тогава кофти.
Първият куршум остави в стоманата дупка, широка около сантиметър. Вторият — малко по-малка. Еймъс изпробва ръбовете с пръсти. Бяха остри, но не чак като нож. Черният дъжд се бе просмукал в раменете на ризата му и тя залепваше към гърба.
— Ей, дребен — извика той. — Ще слезеш ли тук за минутка?
След кратко мълчание се чу ръмженето на Конечек.
— Как ме нарече?
— Дребен. Ела да хвърлиш едно око на това. Мисля, че имаме успех.
Конечек се приземи с плясък, като опръска Еймъс и Рона с кал. Нямаше лошо. Затворникът демонстративно разкърши мускулите на гърба си, протегна ръце и пъхна първите си два пръста в дупките от куршумите, опря другата си ръка в стената и дръпна. Ако бе нормален човек, нямаше да постигне нищо, но Преизподнята не бе място за нормални хора. Капакът се огъна назад и разкри редица стъпенки от извит метал с грапава повърхност за по-добър захват. Конечек се ухили, а подутото лице и стърчащата брада му придаваха вид на урод от пътуващ цирк. Върховете на пръстите му изглеждаха зачервени и ожулени, но доколкото можеше да прецени Еймъс, нямаше кръв.
— Добре — каза Еймъс. — Планът е гаден, но поне имаме план. Да се махаме оттук.
Стълбата бе тясна и груба и не изглеждаше особено смислено да висят на нея с часове, ако не са принудени да го правят. Съливан и Конечек тръгнаха напред, пазачът пробиваше дупки с пистолета си, а човекът звяр изтръгваше стоманата. Еймъс седеше на бетонния под на коридора, провесил крака в шахтата. Зад него стояха Морис и Рона, с Клариса между тях. Стомахът на Еймъс къркореше. Десет метра нагоре по стълбата се разнесе острият гърмеж на пистолета, после пак.
— Изненадана съм, че не беше по-трудно да намерим изход — обади се Клариса.
— Знаеш ли — каза Еймъс, — от един затвор по принцип не се очаква да те удържи вътре сам по себе си. Ако те забави достатъчно, за да може някой да те застреля, значи си е свършил добре работата.
— Лежал ли си? — попита Рона.
— Не — отвърна Еймъс. — Просто познавам хората.
Разтърсиха ги още два вторични труса, без да съборят никого от стълбата или шахтата да рухне. Час по-късно алармата млъкна и внезапната тишина им се стори по-обезпокоителна от воя ѝ. Сега вече можеха да доловят звуци в далечината. Високи гневни гласове. На два пъти изстрели, които не идваха от асансьорната шахта. Еймъс не знаеше колко хора има в Преизподнята — затворници, пазачи или други. Може би сто. Може би повече. Затворниците бяха в килии, предполагаше той. Заключени. Ако имаше други пазачи, те вземаха собствени решения и никой не предложи да отидат да потърсят някого от тях.
Още два изстрела от шахтата, мърморещи гласове, а после писък. Еймъс бе скочил на крака почти преди тялото на Съливан да прелети покрай него и да тупне в калта на дъното. Рона извика и скочи долу при него, докато Морис насочи фенерчето си нагоре по стълбата. Краката на Конечек представляваха две бледи точки, а лицето му — сенчесто петно над тях.