— Подхлъзна се — обясни Конечек.
— Как ли пък не! — извика в отговор Рона. Пистолетът бе в ръката ѝ и тя вървеше към стълбата. Еймъс скочи долу и ѝ прегради пътя, разперил ръце.
— Хей, хей, хей. Не полудявай. Имаме нужда от този човек.
— Качвам се на четвърто ниво — каза Конечек. Започвам да виждам светлина горе. Чувам вятъра. Почти стигнах.
Съливан лежеше в калта с неестествено подгънат под него крак и отпуснат като парцал. Все още държеше пистолета в ръка. Жълтият индикатор отстрани показваше, че мунициите му са свършили. Съливан бе живял тъкмо колкото да престане да бъде полезен, после Конечек го беше убил.
Гадината не можа да изчака, докато стигнат догоре.
— Подхлъзнал се е — каза Еймъс. — Стават такива работи. Не прави глупости.
Зъбите на Рона тракаха от ярост и страх. Еймъс се усмихна и ѝ кимна, защото му се струваше, че така правят хората, за да вдъхнат увереност някому. Не знаеше дали му се удава.
— Някой ще дойде ли да помогне? — извика Конечек. — Или трябва да правя всичко сам?
— Вземи Морис — предложи Клариса. — Два пистолета. Един за метала и един да го пази. Това беше грешка. Няма да се повтори.
— И да те оставим без охрана? — попита Морис зад нея. — Няма да го бъде. Никой не остава без охрана.
— Аз ще се погрижа да не създава неприятности — заяви Еймъс, но пазачите сякаш не го чуха.
— Всички нагоре — каза Рона. — Всички. И ако някой направи нещо дори малко заплашително, кълна се в Бога, ще ви избия всичките.
— Аз съм цивилен — отбеляза Еймъс.
Рона посочи с брадичка към стълбата.
— Тръгвай.
И така, те се закатериха в мрака, местейки ръка след ръка. Десет метра, може би дванайсет. Първо Морис, след него Клариса, след нея Еймъс, а последна Рона, пъхнала фенерчето си в колана и с пистолет в ръка. Конечек се мъчеше да отвори следващата част от стълбата, дрънчеше, ругаеше и ревеше от усилие. Черната кал продължаваше да капе отгоре и да прави всичко хлъзгаво. Еймъс се зачуди дали пък Съливан наистина не се е подхлъзнал и се изкиска толкова тихичко, че никой не го чу. Конечек в горния край на стълбата се изви на една страна, за да може Морис да мине покрай него. Два изстрела и мъжете отново си смениха местата. Еймъс се зачуди дали стъпенките са проектирани да издържат теглото на двама души едновременно. Но те не се огъваха и поне това бе хубаво. Той прекара доста време в зяпане на глезените на Клариса, защото общо взето нямаше друго за гледане. Те бяха отслабнали и атрофирали, с бледа и сивкава кожа. Забеляза, когато започнаха да треперят. Ако пострадалата ръка ѝ създаваше проблеми, тя не се оплакваше.
— Добре ли си, Прасковке?
— Чудесно — отвърна тя. — Само се уморявам, нищо повече.
— Дръж се, мъничката ми — каза той. — Почти стигнахме.
Над нея шахтата се стесняваше. Нямаше и следа от кабината и двамата пазачи в нея. Само бледосив квадрат и усилващият се вой на вятъра. Веднъж, когато им оставаха още четири-пет метра, Рона под него издаде звук като хленч, но само веднъж. Той не я попита какво ѝ е.
А после Конечек стигна до ръба и се издърпа нагоре, а Морис се катереше след него. Черният дъжд продължаваше да вали и бе застудяло. Клариса вече трепереше и цялото ѝ тяло се поклащаше, сякаш бе прекалено лека и вятърът би могъл да я грабне и отнесе.
— Можеш да се справиш, Прасковке.
— Знам — каза тя. — Знам, че мога.
Тя се издърпа нагоре, а после бе ред на Еймъс. Шахтата на асансьора свършваше гладко отрязана, като че ли Божията десница бе минала и помела всичко отгоре. Сградата над повърхността липсваше, от нея бе останал само натрошен бетон и дървени трески, разпилени из голото поле. Оградата я нямаше. Дърветата по хоризонта бяха обръснати до стърнище. Докъдето му стигаше погледът, имаше само земя и храсти. Небето бе тъмно и прихлупено, гигантски облаци се точеха от единия край на света до другия като обърнати вълни. Брулещият вятър от изток смърдеше на нещо, което Еймъс не можа да определи. Така си бе представял, че изглежда бойното поле след битка. Само че бе още по-зле.
— Хайде — подкани Рона и го побутна по крака. После без предупреждение се разнесе ревът на Конечек и Морис изпищя. Някакъв пистолет гръмна, докато Еймъс се прехвърляше върху ръба и се изправяше на крака. Конечек бе вдигнал Морис във въздуха. Главата на пазача висеше безжизнено и това изясняваше ситуацията. Клариса бе припаднала в нозете на сивокосия затворник.
За част от секундата погледът на Конечек срещна неговия. Еймъс зърна в очите му някакво първично животинско удоволствие. Радостта на ученик, който гори мравки с лупата си. Движейки се с нечовешка бързина, Конечек пусна мъртвия пазач и се втурна напред. Нозете му се забиваха в хлъзгавата кал, докато тичаше. Еймъс се хвърли срещу него, което онзи не очакваше, и заби силен удар под ребрата му. Но после лакътят на Конечек изникна отникъде и го цапардоса по ухото с такава сила, че светът се завъртя. Еймъс залитна и мъжът го докопа за колана и ръката. Усети как Конечек го вдига над главата си. Погледна надолу в шахтата и видя Рона да се взира нагоре към него ококорена и зяпнала. Чернотата бе някъде далеч долу. Еймъс се зачуди дали ще види пак Лидия, като стигне до дъното. Вероятно не, но като за последна мисъл беше хубава.