В черното небе бледият кръг се скри зад по-плътен облак пепел, за да се появи пак след малко.
— Странно — каза Клариса. — През по-голямата част от човешката история ходенето до Луната е било невъзможно. Мечта отвъд пределите на всяко въображение. После в течение на известно време е било приключение. После — нещо банално. Вчера беше банално. А сега пак е почти невъзможно.
— Да — съгласи си Еймъс. — А бе, да ти кажа…
Усети как тя се размърда и извърта глава, сякаш да го види по-добре.
— Какво?
Той посочи към небето.
— Почти съм сигурен, че това е слънцето. Но ти схващам мисълта.
27.
Алекс
Главата го болеше. Гърбът го болеше. Не си усещаше краката. Всичко това бе много тревожно, докато Алекс не се свести достатъчно, за да осъзнае, че то означава, че не е мъртъв. Медицинската апаратура изписука, нещо хладно се вля в ръката му и той отново загуби съзнание.
Следващия път, когато се събуди, се чувстваше почти човешки. Лазаретът бе огромен. Поне пет пъти по-голям от този на „Росинант“, но по-малък от пълнопрофилната многомодулна болница на „Бегемот“. Нечупливото покритие на стените беше в мекия кафяв цвят на хлебни корички. Той се опита да седне, после размисли.
— А, господин Камал? По-добре ли се чувствате?
Лекарката бе светлокожа жена със слабо лице и очи с цвят на лед. Носеше униформа на Марсианския флот. Той ѝ кимна, по-скоро по социален навик, отколкото защото се чувстваше по-добре.
— Ще се оправя ли? — попита Алекс.
— Зависи — отвърна тя. — Ако продължавате да ядете все едно сте на двайсет, това ще ви се отрази.
Алекс се засмя и болка проряза корема му. Лекарката направи физиономия и сложи ръка на рамото му.
— Претърпяхте малка операция, докато бяхте в безсъзнание. Онази тяга, с която се движехте, влоши значително язвата ви.
— Имам язва?
— Имахте. Сега имате присадка, реконструирана от стволови клетки, но тя още се прихваща. Дайте ѝ няколко дни и ще е много по-добре.
— Да — въздъхна Алекс и отпусна глава на възглавницата. — Напоследък бях малко под стрес. Боби добре ли е?
— Отлично. Разпитаха я. Предполагам, че ще искат да си побъбрят и с вас сега, когато сте отново с нас.
— Ами корабът ми?
— Прибрахме го в хангара. Презареждат го. Ще можете да си го получите, след като се измъкнем.
Това го освести.
— Да се измъкнем?
— От онези господа, които ви използваха като мишена? Нашият ескорт се грижи да не ни следват прекалено охотно. След като подкрепленията пристигнат, предполагам, че ще можете да си вървите.
— Значи идват подкрепления?
— О, да — отвърна лекарката с въздишка. — Шест от най-добрите ни кораби. Вероятно са повече, отколкото се нуждаем, но в нашето положение никой не иска да поема рискове.
— Виж, тук съм напълно съгласен — изтъкна Алекс и затвори очи. Тишината му се струваше странна. Той ги отвори пак. Лекарката продължаваше да стои на същото място и усмивката ѝ си беше същата, но ръцете ѝ бяха здраво стиснати отпред. В очите ѝ имаше сълзи.
— Докато бяхте в безсъзнание, станаха някои неща — каза тя. — Вероятно трябва да узнаете за тях.
Боби стана и го прегърна силно веднага щом той влезе в стаята за разпити. Носеше пилотски комбинезон също като този, който бяха дали на него. В първия момент не продумаха. Чувството да се намира в обятията ѝ бе странно. Тя бе далеч по-едра от него, а и по-силна. Алекс би предположил, че една такава прегръдка от привлекателна жена ще съдържа еротичен елемент, но усещаше единствено общата им уязвимост.
Той никога не бе ходил на Земята. Не я познаваше. Досега не би казал, че чувства някаква конкретна връзка с нея. Фактът, че грешеше за това, бе като откровение за него. Четвърт милиард мъртви от ударите и цунамитата. И още много щяха да умрат скоро. По новините вече съобщаваха за рухваща инфраструктура, за спадане на температурите в пролетното северно полукълбо до мразовити под гигантските облаци прах, вода и отломки. Големите градове имаха ядрени реактори, но навсякъде, където още разчитаха на разпределена слънчева енергия, вече изчерпваха запасите си. Още милиарди светлини гаснеха. Генералният секретар бе мъртъв, както и неизвестен брой представители в Общото събрание. Военните призоваваха обратно кораби от всички краища на Слънчевата система и правеха кордон около планетата, опасявайки се от нови удари. Неуспешният преврат на Тихо и тъмната флота, на която се бяха натъкнали — всичко това приличаше на бележка под линия към случилото се с дома на човечеството.