А най-лошото бе, че никой не знаеше кой е направил всичко това. Нито пък защо.
Боби го пусна и отстъпи назад. Той видя същата празнота, която чувстваше, отразена в очите ѝ.
— Шибана работа — изръмжа Алекс.
— Да.
Всичко в стаята за разпити излъчваше сигурност, удобство. Светлината бе непряка и не хвърляше сенки. Стените бяха в същото топло кафяво като лазарета. Противоускорителните кресла бяха наредени около малка вградена маса вместо бюро. Беше от онези места, които Алекс свързваше с психиатричните кабинети във филмите. Боби също се огледа, сякаш виждаше мястото в нова светлина сега, когато Алекс бе там. Кимна към малка ниша срещу вратата.
— Искаш ли малко чай? Те имат чай.
— Ами да — съгласи се Алекс. — Разбира се. Ти добре ли си?
— Чудесно. Искам да кажа, малко съм разтърсена, но не ме сложиха в лазарета — отвърна тя. — Какъв искаш? Имат оранжев пеко, улонг, лайка…
— Не знам какво представлява никой от тях.
— Нито пък аз. Ами, добре, получаваш улонг.
Машината изсъска. Тя му подаде един мехур. Бе топъл в ръката му и ухаеше леко на дим и вода. Алекс седна на масата и пробва да отпие, но чаят бе прекалено горещ. Боби седна до него.
— Това беше доста впечатляващ пилотаж — каза тя. — Почти съжалявам, че не можах да го видя.
— Бих те предупредил, ама нали разбираш, във вълнението на момента…
Тя поклати глава.
— Не възразявам. Ако бях напрегната, вероятно щях да отворя някоя стара рана или да получа удар, или нещо такова. Гледах данните за полета. Сериозно ти казвам, въпреки че бях в тази стая, облечена в чисти дрехи, и го гледах на запис, пак имаше няколко секунди, в които не вярвах, че ще се измъкнем.
Възхитата в гласа ѝ му подейства по-сгряващо от чая. Той бе почти сигурен, че се е изчервил, и се надяваше да не му личи.
— Да, бяхме на косъм. Голям късмет, че си спомни за този конвой. На мен нищо не ми идваше наум. Знаем ли кои, по дяволите, са онези кораби?
— Не. По-голямата част от ескорта изостана, за да ни прикрива, и засега изглежда, че това върши работа. Но не получаваме никакви опознавателни сигнали от лошите. Нито искания, нито заплахи, нито нищо.
— Тръпки да те побият. — Чаят вече бе изстинал достатъчно. — Някакъв шанс да ми позволят да пратя съобщение на капитана?
Боби въздъхна и разпери ръце.
— По някое време, да. Отнасят се с нас като с приятели, но може да мине известно време, преди да ни дадат достъп до комуникационния възел. Все още сме в битка, макар и не в центъра ѝ.
— Ти какво им каза?
Боби сбърчи чело.
— Истината, макар че не прозвуча много добре.
— В смисъл?
— Казах им, че сме били там да търсим изчезнали кораби, замаскирани под нови опознавателни сигнали, по напътствия на Джеймс Холдън.
— Хм. Да, вярно звучи малко зловещо, като го изречеш на глас, нали?
— Те искаха да разберат откъде е знаел, че трябва да се търси там, и каква е връзката ми с Холдън. Искам да кажа, общо взето знаеха за теб и повече се интересуваха защо аз те придружавам.
— И какво им отговори?
— Че сме стари приятели, а пък ти си бил във флота. Познаваш корабите. Докато аз съм обикновено сухоземно. Но това ме накара да разкажа и за проблемите с черния пазар, и как си разпитвал заради мен из Хеката, за мъртвия човек и онези, които ме нападнаха.
— Тоест другите мъртви.
— Ами, да. И след това ме гледаха малко подозрително, като им заявих, че не знам нищо.
Алекс се приведе напред. Още усещаше тялото си слабо и треперещо.
— Поне не мислят, че сме част от… сещаш се. Това.
Вратата се отвори тихо, почти извинително. Мъжът, който влезе, бе по-стар, с добре сресана бяла коса. Носеше костюм вместо униформа или комбинезон. Приличаше на особено добродушен адвокат. Последваха го двама пехотинци в пълна броня, които не обърнаха никакво внимание на Алекс и Боби, само заеха позиции от двете страни на вратата. Белокосият засия към Алекс, после към Боби, а после пак към Алекс.
— Господин Камал! — възкликна радушно той. Гласът отговаряше на външността му. — Толкова се радвам да видя, че сте здрав и във форма. Надявах се да разменя няколко думи с вас за настоящите неприятности, може ли?
Алекс хвърли поглед към Боби. Тя сви рамене почти незабележимо. Не познаваше този човек.
— Разбира се — съгласи се Алекс. — Ще ви помогна с каквото мога.
— Добре, добре, добре — почти пропя мъжът и вдигна пръст. — Но първо…
Той седна на масата и лицето му леко се намръщи. Алекс изпита чувството, че ги чака мъмрене от училищния директор.
— Сержант Дрейпър, исках да ви попитам защо земното правителство настоява да говори с вас. Имали ли сте контакт с тях?