— Носила ли си броня след Йо?
— Не. Така че това ще е… Де да знам. Или много яко, или истински кошмар.
Алекс се изкиска, тя се ухили. Усмивката ѝ бе като да излееш вода върху изгорено.
— Право в каютата ли ще ходиш, или ще се отбиеш първо в столовата?
— Предполагам, че мога да хапна нещо. Да се видим там?
В столовата беше спокойно. Вечерята на алфа-смяната бе свършила, а до обяда на бета-смяната имаше още час. Боби седеше сама на една маса до далечната стена, отворила пред себе си ръчния си терминал. Недалеч от нея седяха трима мъже и една жена, които хвърляха погледи към гърба ѝ и си шушукаха нещо. Алекс моментално почувства импулс да я защити, все едно беше пак в университета и някаква друга клика се присмиваше на негов приятел.
Взе си сандвич със сирене и мехур с вода, после отиде и седна срещу нея. В чинията ѝ имаше остатъци от излапано руло „Стефани“ със сос, а от терминала ѝ звучеше познат глас.
— … ще следи каквото ние кажем, да го шибам. Ако някога си искала да обсъждаш менструацията надълго и нашироко, вероятно това е най-добрият ни шанс. Той винаги е бил гнуслив по отношение на жените, а никой не харесва воайорите, дори да са премиер-министри.
— Как е тя? — попита Алекс и кимна към ръчния терминал. Боби изключи записа и се намръщи срещу потъмнелия екран.
— Съкрушена, предполагам. Опустошена. Но никога няма да го покаже. Това е нещото, от което се е страхувала най-много. А сега, след като е станало, не може дори да отклони поглед, защото тя е човекът, който трябва да… го оправи. Само че то не може да бъде оправено, нали?
— Предполагам, че не.
— Карат ни към Луната.
— Досетих се — каза Алекс. Нещо в гласа му привлече вниманието на Боби.
— Не искаш ли?
— Честно? Искам да се прибера у дома. Да се върна на „Роси“ с моя екипаж, а след това вече далеч по-малко ще ми пука къде отиваме. Хубаво би било да е някъде, където не стрелят по нас.
— Определено ще е плюс — съгласи се Боби. — Но представа нямам къде е това място.
— Там навън има много планети. Досегашният ми опит с колониите е, ъъъ, малко противоречив, но разбирам притегателната сила на едно ново начало.
— Няма нови начала — заяви Боби. — Всичко ново носи със себе си старото. Ако някога наистина започнем от нулата, това би означавало да нямаме вече история. Не знам как ще стане подобно нещо.
— Все пак, човек може да мечтае.
— Тук те подкрепям напълно.
На другата маса двама от мъжете станаха и понесоха таблите си към рециклатора. Останалите мъж и жена хвърлиха поглед към Алекс и Боби, а после се престориха, че не са. Алекс отхапа от сандвича си. Мазното сирене и фалшивото масло му напомняха за младостта. Или за това колко време е минало оттогава.
— Някакви новини за шибаняците, които стреляха по нас?
— Още се бият с корабите от ескорта. Отстъпват, но не бягат. Ескортът не търси битка, само гледа да попречи на копелетата да се приближат.
— Ясно.
— На теб също ли ти изглежда странно?
— Малко — призна Алекс. — Струва ми се доста скапана засада, ако всъщност не причакваш никого.
— Заради нас е — изтъкна Боби. — Ти и аз. Ние бяхме на правилното място в правилното време. Принудихме лошите да изиграят картите си твърде рано. Ако не го бяхме сторили, не само генералният секретар щеше да е мъртъв. Честно казано, мисля, че затова се държат толкова добре с нас. Смит знае, че без нас можеше да стане доста по-зле.
— Вероятно си права. Просто…
— Чакаш да падне другата обувка.
— Аха.
— Аз също. Изнервени сме. И защо не? Някой току-що разруши кажи-речи цялата човешка цивилизация за един ден.
Думите подействаха на Алекс като удар. Той остави сандвича си.
— Да, точно това направиха, нали? Вече не знам кои сме. Не мога да си представя към какво води това.
— Нито пък аз. Никой не е наясно. Но ще измислим нещо. И който и да го е направил, ще го намерим. Няма да му позволим да спечели.
— Независимо каква игра играе.
— Независимо от всичко — съгласи се Боби.
В същия този момент умираха милиарди и нямаше никакъв начин да ги спасят. Земята бе опустошена и дори да оцелееше, никога нямаше да стане като преди. Марс бе един призрачен град, тераформиращият проект, залегнал в сърцевината му, се разпадаше. Не се бе наложило извънземните, пратили протомолекулата, да унищожават човечеството. Те просто му бяха дали възможността да се самоунищожи и човешкият вид моментално я бе сграбчил. Алекс преглътна една ядна сълза и Боби се престори, че не я е видяла.
— Да — каза той. — И въпреки това ще се чувствам далеч по-добре, когато подкрепленията пристигнат.