— Това ми звучи като политическо нагаждачество — отсъди Холдън. И миг по-късно добави: — Сър.
— Прав си — съгласи се Фред. — Но това е ситуацията, в което трябва да работя. Ако наема „Росинант“ да ме откара на Луната за срещата с Авасарала, ще приемеш ли работата?
— Ако сме свършили с проверката на всичко, извършено от Сакай, и си вземеш собствен екипаж — разбира се. Или още по-добре, да идем да съберем моя от където са се запилели.
— А ако те наема да откараш мен и пленника на Палада?
— Тогава можеш да вървиш да се шибаш.
Фред се изкиска, стана и провери оръжието на кръста си.
— Винаги ми е приятно да си бъбря с теб, капитане. Вземи си почивен ден днес. Ще се свържа с теб, когато стигна до някакво решение. Каквото и да е то.
— Какво ще правиш сега?
— Ще говоря със Сакай — отвърна Фред. — Ще видя дали мога да изкопча нещо от него. Перспективата да не бъде изхвърлен от някой въздушен шлюз може да го направи по-разговорлив. — Той погледна към Холдън и изражението му стана някаква странна смесица между съжалително и умолително. — Опитвам се да постъпя правилно, капитане. Но понякога не е очевидно кое е правилното.
— Съгласен съм с теб — каза Холдън. — До момента, в който ми кажеш, че това е един от тези случаи.
Холдън седеше в тайвански ресторант и ядеше фъстъчено къри, което, доколкото помнеше от детството си на Земята, не приличаше на нищо, сервирано на планетна повърхност. В не-кърито плуваше парче не-пиле и Холдън си играеше да го потапя с една китайска пръчица и да го гледа как изплува пак, когато пристигнаха две съобщения. Първото беше от мама Елиса. Семейството засега било добре. Районът бил поставен под надзор, но още нямало заповеди за евакуация. Нито пък, изтъкна тя, повдигайки едната си вежда, имало по-добре подготвено и запасено място от ранчото, където да се евакуират. Пратили резервния реактор да помогне на местната мрежа в Три Форкс и чакали отговор от семейство Джаксън дали имат нужда от нещо. Той я познаваше достатъчно добре, за да долови дълбоката тревога в неизреченото. Докато се сбогуваше, тя обеща да поддържа връзка. Беше малко утешение, но повече от нищо.
Второто съобщение бе от Алекс.
Той и Боби Дрейпър се намирали на кораба на премиер-министъра и пътували към Луната, а корабите от ескорта им пазели гърба. Всички били доста издивели, но според него засега нещата вървели добре. Подкреплението било на път и щяло да пристигне до ден-два. Нямал никаква вест от Наоми, където и да е тя. Нито пък, което бе по-актуално в случая, от Еймъс. Пошегува се, че Еймъс оцелява във всякаква ситуация и това не е първата планета, която му избухва под краката, но в хумора се криеше същият ужас и страх, който чувстваше и Холдън. Когато Алекс свърши, той пусна цялото съобщение отначало още три пъти, само за да чуе познатия глас.
Започна да записва отговор, но ресторантът бе прекалено открито и публично място за нещата, които искаше да каже, затова си обеща да свърши тази работа, като се върне в квартирата си. Изяде толкова от кърито, колкото можеше да понесе, а осветлението в ресторанта бавно преля от жълто в златно, цветовете на фалшив залез на планета, която много от хората тук бяха виждали само на екрана. Той плати сметката и сервитьорът дойде да му предложи разнообразни десерти и питиета. Погледът му се задържа достатъчно дълго, за да подскаже, без да излиза от границите на учтивостта, че Холдън би могъл да си поръча и други неща.
Умът на Холдън прехвърли повечето идеи. Още храна, още пиене, още сън, още секс. Какъвто и да е секс. Усещаше дълбоката океанска бездна от желание в стомаха си. Нещо, което приличаше на глад или жажда, изтощение или похот, но не можеше да бъде утолено. Нямаше думи да го опише, но то го караше бързо да се гневи или отчайва. Зад всичко това се криеше страхът, че екипажът му никога няма да се върне на кораба му, и чувството бе все едно някой го е фраснал в корема.
А после се появи и думата за това. Той изпитваше носталгия и „Росинант“, колкото и чудесен да беше, не бе негов дом, докато Алекс, Еймъс и Наоми не са в него. Зачуди се колко ли ще продължи това чувство, ако те не се върнат. Колко ли дълго ще ги чака, даже след като разбере, че няма да се върнат. Сервитьорът му се усмихваше леко.
— Нищо — каза Холдън. — Благодаря.